Айсхендж

1

ПОЧУВСТВАХ първия признак на бунта, докато приближавахме вътрешната граница на първия астероиден пояс. Разбира се, тогава не знаех какво означава това — просто се натъкнах на заключена врата.

Наричахме първия пояс фалшивия, защото астероидите му се състояха от базалтов ахондрид и не се използваха в рудодобива. Скоро обаче щяхме да стигнем до въглищните хондрити, ето защо един ден се запътих към фермата, за да се приготвя. Усилих светлината на водораслите — през следващите седмици, когато катерите тръгнеха да разбиват скалите, щяхме да губим много кислород и тогава щеше да се увеличи нуждата от хлорела, за да се запази равновесието в газообмена. Светнах още няколко лампи и се заех със суспензионната среда. Биологичните животоподдържащи системи са ми и работа, и забавление (в тази област съм сред най-добрите). Докато освобождавах допълнително място за хлорелата, още веднъж се замислих върху проблема с излишната биомаса. Умувах как да отстраня излишното количество водорасли, намалявайки плътността на хранителния разтвор, и се движех между дългите редове спанак и зеле към вратата на едно от хранилищата в дъното на градината, за да взема още няколко резервоара. Натиснах бравата. Беше заключено.

— Ема! — повика ме някой.

Вдигнах поглед. Беше Ал Нордхоф, един от помощниците ми.

— Знаеш ли защо е заключена тази врата? — попитах аз.

Той поклати глава.

— И аз се чудех същото вчера. Предполагам, че се превозва някакъв секретен товар. Казаха ми да не се бъркам.

— Това е наше хранилище! — избухнах аз.

Ал сви рамене.

— Питай капитан Суон.

— Ще го питам!

С Ерик Суон бяхме стари приятели и се ядосах, че в моите владения става нещо, което той е пропуснал да ми каже. Ето защо, щом го открих в командната кабина, веднага го подхванах.

— Ерик, защо едно от хранилищата ми е заключено? Какво има там?

Ерик тутакси пламна — лицето му стана червено като косата. Наведе глава. Двамата офицери по двигателите и навигацията се втренчиха в пултовете си.

— Не мога да ти кажа какво има там, Ема. Секретно е. Засега не мога да кажа на никого.

Загледах го. Знам, че когато гледам някого достатъчно строго, бих могла да го уплаша. Той пламна още по-силно, така че луничките му съвсем се изгубиха на общия червен фон. В сините му очи се четеше отчаяние. Той обаче нямаше намерение да ми каже. Свих устни и се махнах от командната кабина.

Това беше първият знак — заключената врата и загадъчната причина. Може би превозвахме товар на комитета към Церера. Сигурно оръжие. Комитетът за развитие на Марс обичаше да се обгръща с тайнственост. Аз обаче не бързах да си правя изводи, просто застанах нащрек.

Сигурно нямаше да забележа втория знак, ако вниманието ми вече не бе изострено от първия. Бях се запътила по коридора към столовата. Минавах покрай ярко декорираните ниши между спалните помещения и залите за общо ползване, когато откъм една от тях до мен долетяха гласове. Спрях. Тихият забързан шепот привлече вниманието ми. Различих гласа на Джон Дансър:

— Не можем да го направим преди срещата и ти го знаеш.

— Никой няма да забележи — отговори му женски глас, може би на Айлин Бритън.

— Ти само се надяваш никой да не забележи — възрази Дансър. — Но не можеш да бъдеш сигурна, че Дъгинс или Нордхоф няма да надушат нещо. Трябва да се чака до срещата, знаеш го.

В този момент чух зад гърба си стъпки по лепящата пътека от велкро, оттласнах се и минах покрай вратата на хола. Надникнах вътре — наистина бяха Джон и Айлин заедно с още няколко души. Когато се появих на прага, всички вдигнаха поглед и разговорът замря. Гледах ги, те също ме гледаха и се чудехме какво да кажем. Продължих към столовата.

Среща в астероидния пояс. Една група от хора, сред които не бяха висшите офицери на кораба, участваше в нещо и го пазеше в тайна от останалите. Заключената врата на хранилището… Тук нещо не беше както трябва.

След този случай започна да ми се привижда какво ли не. Хората млъкваха, когато ги доближавах. Късно вечер в спалните се правеха събрания. Веднъж минавах покрай рубката и чух, че някой изпраща дълго съобщение по радиостанцията. Много от складовете зад фермата бяха заключени. Същото беше положението и със складовете за рудата.

След няколко такива дни вече разтърсвах глава и се чудех дали не си въобразявам. Всичко, което виждах, си имаше просто обяснение. И при най-сполучливия рейс животът на кораба предразполага към образуването на обособени групи. Въпреки че бяхме едва четиридесет, за една година, колкото траеше експедицията, неизбежно възникваха различия. Пък и на самия Марс времената никак не бяха леки. Обединяването на различните сектори под централизираното ръководство на комитета събуди силно недоволство. Разслоението беше огромно, подривните групировки вероятно бяха навсякъде. Този факт достатъчно добре обясняваше обособените групички, които вече бях забелязала на „Ръждивият орел“. А параноята е нещо съвсем обичайно за живота на кораба… няма нищо по-лесно от това да виждаш заплетени интриги в едно толкова сложно обкръжение.

Така започнах да подценявам ставащото около мен. Сигурно превозвахме някакъв товар на комитета към Церера, какво пък толкова!

И все пак в атмосферата на кораба през тези дни имаше нещо. Повече хора от обикновено бяха нервни и напрегнати. Разменяха се тайнствени погледи… в тайнствена атмосфера. Но това връщане назад може да ме заблуди. Нужни са факти. Тези записки ще ми помогнат да си спомня тогавашните събития след години, а защо не и след векове? Затова трябва да изложа фактите, те най-добре пришпорват паметта.

Както и да е, за третия знак две мнения няма. По това време Слънцето беше горе-долу между нас и Марс и аз отидох към радиостанцията, за да изпратя още едно послание до глупавия си баща, който щеше да прекара известно време в затвора благодарение на дългия си език. После се запътих към асансьора и тъкмо се канех да сляза в жилищните помещения, когато дочух гласове, отекващи в шахтата откъм командната кабина. Дали не чух името си? Придърпах се по перилата до стълбичката, водеща към кабината, и се заех да подслушвам. Имам такъв навик. И този път говореше Джон Дансър.

— Ема Вайл е изцяло на страната на комитета — изрече той, сякаш спореше с някого.

— Дори и така да е — отговори му друг мъжки глас, после се намесиха още няколко гласа и аз не можах да чуя останалото.

— Не! — заяви Дансър и бързо ги накара да замълчат. — Вайл е може би най-важната личност на кораба. Не можем да говорим с нея, докато Суон не позволи, а това ще стане чак след срещата. Затова забравете засега.

С това беше сложена точка. Когато стана ясно, че разговорът е приключен, аз се втурнах към асансьора и започнах да се спускам, като се придърпвах с ръце по перилата, за да увелича слабото привличане. Мислено прехвърлях местата, където с най-голяма вероятност би могъл да се намира Суон по това време, възнамерявайки да го открия и да проведа с него дълъг разговор. Никак не е здравословно да се чувстваш в центъра на заговор, в който участва целият кораб.

Познавах Ерик Суон отдавна.

В края на миналия век всеки от секторите започна да изпраща свои миньорски експедиции. „Роял Дъч“ търсеше въглищни хондрити, а „Мобил“ — базалтови във фалшивия пояс. „Тексас“ предпочиташе силикатните образци. „Шеврон“ излезе с проекта да се привлече един от Амурите в орбитата на Марс. (Той стана луната Амур, която беше превърната в затвор. Баща ми живееше там.) Всеки сектор си имаше свои астероидни бригади и аз доста добре познавах миньорите от „Роял Дъч“. Суон беше капитан-ракетчик и навигатор, а също и добър приятел на съпруга ми Чарли, който имаше същата специалност. По време на много рейсове към пояса аз често разговарях със Суон и си останахме приятели дори след развода ми с Чарли.

Ала когато през 2213-та комитетът сложи ръка върху рудодобивните операции, всички екипи, дори и руският, започнаха да работят заедно и аз се виждах с приятелите си от „Роял Дъч“ значително по-малко. Редките ми командировки със Суон бяха повод за празник, а сегашният рейс, в който той беше капитан, би трябвало да е истинско удоволствие.

Но докато обикалях кораба, на който бях най-важната персона, аз вече не бях толкова сигурна в това. Суон обаче щеше да ми каже за какво е всичко, мислех си. А ако не знаеше нищо, тогава трябваше да му отворя очите, че става нещо странно.

Открих го в една от малките стаи с прозорец, седнал пред дебелата прозрачна пластмаса, деляща го от пустотата навън. Беше кръстосал дългите си крака в някаква йогийска поза и тихичко си тананикаше нещо — цял отдаден на съзерцание, докато в ума му се отразяваше като в огледало менящото се звездно каре.

— Ей, Ерик! — повиках го не особено нежно.

— Ема — сънливо се отзова той и протегна ръце като котка. — Сядай. — Посочи парчето скала, което държеше в скута си. — Погледни го! — Беше един вид хондрит, вклинен в по-твърда скала. — Не е ли хубав?

Седнах.

— Да. Та какво все пак става на този кораб?

Той се изчерви. Никога не съм познавала човек, който да се изчервява толкова лесно.

— Нищо особено. Повече от това не мога да ти кажа.

— Това е официалното решение. Ти обаче би могъл да споделиш нещичко с мен.

Суон поклати глава:

— Ще ти кажа, но се налага още малко да почакаш. — Той ме погледна право в очите. — Не се сърди, Ема.

— Да, но останалите знаят какво става! Повечето. И говорят за мен! — Казах му какво съм чула и видяла. — Е, защо да съм най-важната на кораба? Това е нелепо! И защо трябва всички да знаят, а на мен не ми се полага?

Суон изглеждаше притеснен и ядосан.

— Не всички знаят!… Виждаш ли, помощта ти е много важна за нас, може би дори решаваща… — Тук той млъкна, сякаш и без това беше изтървал твърде много. Лицето му се разкриви, докато устните му беззвучно мърдаха. В следващия миг яростно разтърси глава: — Ще трябва просто да почакаш само още няколко дни, Ема. Имай ми доверие. Просто ми се довери и изчакай, става ли?

Това трудно би могло да ме задоволи, но какво да направя? Той знаеше нещо, но нямаше да ми го каже. Стиснах устни, кимнах за довиждане и излязох.

По някаква ирония на съдбата бунтът избухна точно на осемдесетия ми рожден ден, няколко дни след разговора със Суон. На 5 август 2248 година.

Събудих се с мисълта, че вече съм на осемдесет. Измъкнах се от леглото (притеглянето при намаляването на скоростта беше изчезнало напълно и сега бяхме в безтегловност), измих си лицето и се погледнах в огледалото. Странно чувство, да надникнеш в собствените си зеници — в тях се отразява една-едничка мисъл, в това друго лице… то изглежда така, сякаш при подходяща светлина човек би могъл да види себе си.

Сграбчих дръжките на тренажора и се трудих известно време, размишлявайки за рождените дни. За всички рождени дни в тази нова епоха. Един от най-ранните ми спомени беше моят десети рожден ден. Майка ми ме заведе в медицинския пункт, където трябваше да изпия някаква отвратителна на вкус помия, да мина през някакви прегледи и да ми направят инжекции — всичко, което усетих, беше лек хлад върху кожата, но това ме изплаши. „Ще го оцениш по-късно, каза мама с някакво странно изражение. Когато остарееш, няма да боледуваш. Имунната ти система ще си остане силна. Не плачи, Ема, ти ще живееш много, много дълго.“

Да, да. По всичко личи, че беше права, мислех си, докато отново се взирах в огледалото, където цветният ми образ сякаш пулсираше на изкуствената светлина. Много дълъг живот наистина — на осемдесет още съм млада. Какъв триумф на геронтологията! Както винаги, зададох си въпроса какво ще правя с всички тези години, които ми остават — с този допълнително отпуснат ми живот. Дали щях да доживея да почувствам под краката си марсианска почва, да вдъхна марсиански въздух?

Обзета от подобни мисли, излязох от стаята с намерението да ида на закуска. Фоайетата покрай коридора на спалното отделение бяха празни — нещо, което рядко се случваше. Влязох в последния хол преди завоя на коридора, за да надникна през малкия му прозорец, разположен над командната кабина.

Те бяха тук! Два сребърни правоъгълника, наподобяващи метални слитъци от разрушени астероиди. Корабите!

Бяха астероидни миньори серийно производство — близнаци на нашия.

Стоях неподвижно и ги гледах, а сърцето ми думкаше като барабан, защото си мислех за срещата. Много бавно те пораснаха колкото тесте карти. Формата им също беше като на тесте, а в предната им част бяха разположени крановете и свределите. Стените на командната кабина изпъкваха слабо в корпуса им като тънички светли полумесеци, ракетните дюзи зееха широко в задната им част, а отстрани и към предницата приличаха на малки мехурчета. Ярките точици на прозорците искряха като флуоресцентните петна по гърба на дънните риби от Земята. Корабите изглеждаха много малки до синьосивия астероид с неправилна форма на фона на черната космическа бездна.

Бавно излязох от нишата, обърнах се и тръгнах по коридора…

Столовата беше заприличала на лудница.

Спрях стъписана. От целия екипаж, наброяващ четиридесет и трима души, не по-малко от двадесет и пет бяха в столовата, крещяха и се смееха, шест-седем души пееха „Ода на радостта“, други подреждаха масата за коктейл (Айлин крепеше огромната кафеварка), а в това време Джон, Стивън и Лания се прегръщаха вкупом, като едновременно се смееха и ридаеха със сълзи на очи. На екрана се виждаше изображение на двата кораба — две сребърни точки на фона на синьосивия астероид. Цялата картина наподобяваше плочка за домино, хвърлена в безвъздушното пространство.

Всички те знаеха. Всеки един от онези, които се бяха събрали в стаята. Усетих се, че мигам бързо-бързо, а в мен напираха ярост и объркване. Защо не ми бяха казали нищо? Изтрих очи и се измъкнах през вратата, преди някой вътре да ме е забелязал.

Край мене плавно прелетя, залавяйки се за парапета, Андрю Дъгинс. Едрото му лице беше намръщено.

— Ема! — повика ме той. — Хайде!

И понечи да отмине. Изгледах го така, че той спря.

— Това е бунт! — Кимна с глава към столовата. — Те превземат кораба заедно с онези навън. Трябва да се помъчим да пратим съобщение на Церера, да се защитим!

С тези думи той силно се оттласна по посока на рубката.

Бунт! Всички мистериозни случки, които ми бяха направили впечатление, сега се изясниха и добиха смисъл. Имаше план да се превземе корабът. Дали тази възможност не плашеше Суон дотолкова, че да откаже да я разисква?

Но сега не беше време за подробни анализи. Аз се оттласнах от пода и сграбчих перилата, за да последвам Дъгинс.

Пред рубката бушуваше истинска битка. Видях Ал Нордхоф да удря в лицето един от корабните полицаи. Ейми ван Данке се гърчеше в ръцете на двама мъже, опитвайки се да захапе гърлото на единия. Други се сражаваха на самата врата. Въздухът беше изпълнен от викове и писъците на Ейми. Битката беше толкова тромава и опасна, колкото би могла да бъде само в безтегловност. Един сполучлив удар (горе-долу от сорта на яростния ритник на Ал Нордхоф към главата на полицая) пръсна тълпата, която започна да кръжи из помещението…

— Бунт! — изкрещя Дъгинс и се метна напред, врязвайки се в групата пред вратата.

От тласъка няколко души се търколиха в рубката и помежду им се отвори пролука. Аз се отблъснах от стената и си ударих главата в рамката на вратата, вмъквайки се вътре.

От очите ми изскочиха искри, но бях бясна — от това, че ме бяха измамили, че вече не можех да вярвам на Суон и на целия установен ред, че биеха приятелите ми — и се втурнах напред, заслепена от ярост. Стоварих юмрука си върху носа на един полицай и главата му с трясък се удари в стената. Стаята беше претъпкана, изпълнена с размахващи се ръце и крака. Самият пулт гъмжеше от тела. Дъгинс продължаваше да крещи и да смъква хората от клавиатурите. Някой здраво ме сграбчи откъм гърба. Изритах го с пета в слабините и открих, че е жена. Ударих й един лакът в диафрагмата и полузадушена се изплъзнах изпод ръката й. Дъгинс беше очистил пулта и отчаяно натискаше копчетата. Стоварих едно кроше по ухото на някакъв мъж, който се опитваше да го издърпа оттам. Въздухът беше изпълнен с крясъци и кръгли капчици кръв…

В този миг пристигна подкрепление. Ерик Суон се плъзна през вратата с развяваща се червена коса, стиснал в ръката си пистолет с транквилант. Зад него идваха още хора. Жилата свистяха във въздуха като стрели.

— Бунт! — изкрещях аз. — Ерик! Бунт! Бунт!

Той ме видя. Насочи пистолета към мен и стреля. Погледнах жилото, което стърчеше от ръката ми.

… Следващото, което си спомням, беше как ме водят към асансьора. На моя етаж излязохме. Видях лицето на Суон да плава около мен.

— Бунт — казах аз.

— Вярно е — потвърди Ерик. — Налага се да те арестуваме за няколко часа.

На луничавото му лице цъфна идиотска усмивка.

— Задник такъв! — промърморих аз. Искаше ми се да избягам. Можех да надбягам всеки един от тях. — Мислех, че си ми приятел.

— Аз наистина съм ти приятел, Ема. Само че беше твърде опасно да се обяснява. Давидов ще ти каже всичко, когато се видите.

Давидов. Давидов ли?

— Но той изчезна! — мърморех аз, борейки се със съня и много объркана. — Мъртъв е!

После се озовах в леглото си, грижливо привързана.

— Поспи малко — каза Суон. — Ще се върна след няколко часа.

Отправих му поглед, който би трябвало да го превърне в камък, но той само се засмя, а аз в следващия миг потънах в сън, докато в главата ми още се въртеше мисълта за бунта…

Когато се събудих, Суон беше увиснал над мен.

— Как се чувстваш? — попита ме.

— Зле. — Аз го отблъснах и той се зарея във въздуха над леглото ми. Разтърках очи. — Какво е станало, Суон?

— Бунт, както го нарече ти — усмихна се той.

— Значи е истински?

Той кимна.

— Но защо? Кои сте вие?

— Чувала ли си някога за Марсианския космически съюз?

Замислих се.

— Това трябва да е било преди много време. Една от онези групировки, които бяха против комитета?

— Не против комитета — поправи ме той. — Бяхме просто клуб. Група, която пропагандираше своите възгледи. Искахме комитетът да подкрепи междузвездна изследователска експедиция.

— И какво?

— Комитетът не пожела. Решиха, че сме част от движението против него, и ни обявиха извън закона. Пратиха водачите ни в затвора, а членовете разпръснаха из различните сектори. Те ни направиха свои противници.

— Това не е ли станало много отдавна? — попитах аз, все още объркана. — Какво общо има сегашният бунт?

— Ние се организирахме отново — отвърна той. — Тайно. През всичките тези години съществувахме нелегално. Може да се каже, че сега излизаме на бял свят.

— Но защо? Какво ще спечелите, като превземете няколко миньорски кораба? Да не би да възнамерявате да ги използвате като звездолети? — тази идея ме разсмя.

Той ме изгледа, без да ми отговори, и аз изведнъж разбрах, че съм налучкала отговора.

Седнах предпазливо. Изведнъж почувствах студ и леко замайване.

— Сигурно се шегуваш?

— Ни най-малко. Намерението ни е да се присъединим към „Лермонтов“ и „Идалго“ и да създадем затворен жизнен цикъл.

— Невъзможно! — Аз дълбоко поех дъх, все още замаяна от тази мисъл.

— Не е невъзможно — търпеливо обясни той. — През последните четиридесет години Космическият съюз доста е работил върху тази идея.

— И един от онези кораби е „Идалго“? — прекъснах го аз. Съобразителността ми все още беше притъпена от наркотика.

— Точно така.

— Значи Давидов е жив?…

— Определено. Познаваш го, нали?

— Да.

Давидов беше капитан на „Идалго“, когато преди три години корабът изчезна в астероидната група Ахил. Мислех, че е мъртъв…

— Няма начин да се съглася — казах след известна пауза. — Не можете да ме отвлечете така и да ме помъкнете в някаква безумна междузвездна експедиция…

— Не, не! Ще изпратим обратно „Ръждивият орел“ с всички от трите кораба, които не подкрепят Космическия съюз.

Изпуснах дълга въздишка на облекчение. Ала изведнъж ме обзе болка при мисълта в каква каша съм се забъркала и какви фанатици се разпореждат в този миг с живота ми.

— Ерик — извиках аз, — ти знаеше какво ще се случи! Защо не се опита да ме държиш настрана от този полет?

Той отмести поглед и се спусна на пода, после изрече с почервеняло лице:

— Аз направих точно обратното, Ема.

— Какво? Какво си направил?

— Имаме наши хора в отдела за планиране на полетите и… — Той продължаваше да гледа в пода. — Казах им да уредят ти да пътуваш с този рейс.

— Но… Суон! — Не можех да намеря думи. — Защо? Защо ме забърка в това?

— Защото ти си един от най-големите специалисти по животоподдържащи системи на Марс, а и в цялата система. Всички го знаят, ти също. И въпреки че нашите проектанти направиха доста подобрения, които могат да се приложат при междузвезден полет, все още предстои те да бъдат въведени в тези два кораба и да заработят. И това трябва да стане, преди полицията на комитета да ни е открила. Твоята помощ би могла да промени нещата, Ема.

— Ох, Суон…

— Така е! Виж какво, знам, че всичко това стана против волята ти, но аз си мислех, че ако те държим в неведение относно плановете си, никой не би могъл да ти търси отговорност. Когато се върнеш на Марс, можеш да им кажеш, че не си знаела нищо за Космическия съюз и че ние сме те заставили да ни помагаш. Ето затова не ти казах нищо по пътя, не разбираш ли? Пък и знам, че не си сред най-яростните привърженици на комитета, така ли е? Те са просто шайка разбойници. Защо тогава да не помогнеш, щом старите ти приятели те молят за помощ, която само ти би могла да им окажеш, при това без да ти се търси сметка? Дори и когато става дума за някакви нелегални действия?

Той ме погледна и в сините му очи се четеше тъга.

— Искаш от мен невъзможното — казах аз. — Твоят Космически съюз е изгубил връзка с действителността. За бога, трябва да изминете цели светлинни години, а имате системи, пригодени за петгодишно пътуване!

— Те могат да бъдат подобрени — упорстваше Суон. — Давидов ще ти обясни целия план, когато се срещнете. Той иска да говори с тебе колкото е възможно по-скоро.

— Давидов… — изрекох мрачно. — Той е в дъното на цялото това безумие.

— Всички участваме в него, Ема. А той не е луд.

Махнах с ръка и стиснах главата си, която сякаш пулсираше от всички тези неприятни вести.

— Моля те, остави ме замалко сама.

— Разбира се. Знам, че много ти се събра. Само ми кажи, когато решиш да се срещнеш с Давидов. Той е на „Идалго“.

— Ще ти кажа — обещах аз и се загледах в стената, докато той излезе от стаята.

Тук ще е най-добре да разкажа за Давидов, защото навремето бяхме влюбени и споменът за него беше белязан с болка и гняв и с чувството за загуба — загуба, която нищо не би могло да компенсира или да заличи, колкото и дълго да живеех.

Тъкмо бях завършила Марсианския университет и работех в падината Елада, в новото селище до западния край, където бяха открити подземни залежи, както и водоносни пластове. Водните запаси бяха добри, но положението беше деликатно, тъй като използването на водата криеше екологични рискове. Назначиха ме заедно с още няколко души да работя по този проблем и аз бързо доказах, че съм най-добрият специалист сред колегите си. Имах поглед върху цялата система, което ми изглеждаше съвсем естествено, но останалите явно бяха впечатлени. Освен това ме биваше в бягането на средна дистанция, така че в крайна сметка бях доста самоуверена млада жена, може би дори малко самонадеяна.

През втората година се запознах с Олег Давидов. Той живееше в Бъроуз, големия правителствен център на север, и работеше за руския минен картел. Запознахме се в един ресторант покрай наш общ познат.

Той беше висок и едър, изобщо хубав мъж. Един от руските негри, както ги наричаха. Предполагам, че предците им са дошли от някоя африканска страна, поддържаща търговски отношения с Русия. Със смяната на поколенията боята беше доста избледняла и кожата му имаше цвета на мляко с кафе. Косата му беше черна и къдрава. Имаше дебели устни и тънък орлов нос, тежка брадичка, толкова гладко обръсната, че изглеждаше грапава, и сини очи, които изпъкваха върху мургавото му лице. С две думи, нелоша смесица от различни раси. Но на Марс, където деветдесет и девет процента от хората са бели като рибешки корем, както самите те се изразяват, всеки друг оттенък на кожата се ценеше високо. Той правеше човека да изглежда толкова… здрав и жизнен. Давидов наистина беше изключително привлекателен, истинска радост за окото. Гледах го през цялото време, докато седяхме на съседни столове в онзи ресторант в Бъроуз, разговаряхме, пиехме и флиртувахме по малко… Гледах го така втренчено, че и сега си спомням палмата в сандъче и бялата стена зад гърба му, макар че не мога да си спомня и дума от онова, което си говорехме. Това беше една от онези вълшебни нощи, когато и двете страни ясно съзнават взаимното си привличане.

Прекарахме нощта заедно, а после и следващите няколко нощи. Посетихме първата колония в района — Консервата, и се възхищавахме на изложените в музея експонати. Катерехме се в подножието на Пеещите скали в Хелеспонтските хълмове, а една нощ прекарахме в спасителна палатка. Без труд го победих в състезанието по бързо ходене, а после спечелих хиляда и петстотин метровата дистанция на една от пистите в Бъроуз. Прекарвахме заедно всеки свободен час и аз се влюбих. Олег беше млад, остроумен, горд с многото си достойнства, с особено екзотичен говор (нали беше руснак!), нежен, чувствен. Прекарвахме много време в леглото. Спомням си как в тъмното не можех да видя нищо освен зъбите му, когато се усмихваше, и очите му, които изглеждаха светлосиви. Обичах да се любя с него… Спомням си късните ни обеди в Бъроуз или на гарата. Безконечните пътувания с влак, заедно и поотделно, през сухата ръждива пустиня между Бъроуз и Елада — седнала до прозореца с поглед, вперен в нагънатия червен хоризонт, щастлива и развълнувана… Да, това беше преживяване, през което човек може да мине само веднъж. Аз си го спомням много добре.

След тези първи седмици много бързо дойдоха споровете. Бяхме самонадеяна и доста неопитна двойка. Дълго време аз дори не разбрах, че различията ни са твърде сериозни, защото не бях в състояние да си представя, че някой е способен дълго да спори с мен. (Да, толкова бях навирила нос!) Но Олег Давидов го правеше. Не си спомням много от онова, за което спорехме — този период, за разлика от началото, е удобно замъглен в паметта ми. Сещам се за един случай — разбира се, бих могла да си спомня и всичко останало: бях пристигнала в Бъроуз с късния влак и вечеряхме в един гръцки ресторант зад гарата. Бях изморена, притеснена за нашите отношения и ми беше втръснало от Елада. С надеждата да го полаская аз направих някакво изказване, в смисъл че е далеч по-интересно да си миньор на астероидите като него.

— Ние не вършим нищо там — отговори ми той. — Единствено правим пари за корпорациите — помагаме на единици от Земята да забогатеят, докато всичко останало се разпада.

— Е, поне се занимавате с търсене.

Той изглеждаше раздразнен — състояние, с което вече започвах да свиквам.

— Нищо подобно, нали точно това ти казвам! С нашите възможности бихме могли да изследваме цялата Слънчева система. Можем да имаме станции на луните на Юпитер, около Сатурн, чак до Плутон. Имаме нужда от станция за слънчеви наблюдения на Плутон.

— Този факт не ми беше известен — изрекох саркастично.

Светлосините му очи ме пронизаха.

— Разбира се, че не ти е известен! Ти си мислиш, че няма нищо по-хубаво от това да продължиш да правиш пари за тях от тези тъпи астероиди — и то в края на двадесет и втория век!

— Е, и? — Аз също успях да се ядосам. — Всички ние ще живеем по хиляда години, тогава накъде си се разбързал? Има време за всичките ти велики проекти. А точно сега тези астероиди са ни нужни.

— От тях имат нужда корпорациите. И комитетът.

— Комитетът просто координира усилията ни за наше добро! — заявих аз.

— Просто изготвя разписанието на влаковете, за да пристигат навреме, така ли? — Той отпи голяма глътка от питието си.

— Да — отговорих, без да разбирам добре какво иска да каже. — Точно така.

Той поклати глава с отвращение.

— Ти си американско момиче до мозъка на костите си. Чудесно! Всичко е окей! Остави политиката на другите.

— А ти си истинска рожба на Русия! — парирах аз, отдръпвайки се от него в тясното сепаре. — Да обвиняваш за проблемите си правителството…

Продължихме все в този дух, без никакъв смисъл и без друга причина, освен гордостта и наранените чувства. Спомням си мрачното му пророчество:

— Те ще си направят тук един щастлив американски Кремъл и на тебе няма да ти пука, докато работата ти е сигурна.

Ала повечето от онова, което си казахме, далеч не беше толкова логично.

А след една дълга, нещастна седмица, един смътен кошмар от горчиви терзания, когато си разрушил неизвестно как една връзка и страстно желаеш времето да се върне назад и неизвестната грешка да бъде избягната, той си замина. Руските рудодобивници имаха нужда от него в Космоса и той просто си тръгна, без да се сбогува, въпреки че през тези последни няколко дни аз час по час звънях в работническото селище, в което живееше. И тогава разбрах, научих го по време на дългите унили разходки из цялата огромна падина, застанала сама сред каменистата равнина — аз също можех да бъда зарязана. Урокът беше твърде горчив.

След няколко години аз самата пътувах към астероидите — работех за „Роял Дъч“. Чувах, че Давидов имал някакви проблеми с руското минно управление, но не обръщах особено внимание. Беше въпрос на гордост да не забелязвам нищо, свързано с него. Затова и никога не научих цялата истина за това, което му се беше случило.

После, след много години — всъщност три години преди сегашния бунт, — „Идалго“ изчезна някъде, прекъсвайки радиовръзката с прословутите последни думи: „Почакайте една минутка.“ Не бяха намерени никакви следи от катастрофа и работата беше потулена от комитетските цензори. Така и не се получи обяснение на тази загадка. Прегледах списъка на екипажа, видях името му най-отгоре — Олег Давидов — и отново ме зашемети вълната от болка, още по-силна отпреди. Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Бяхме се разделили сърдити, той си замина, без да се сбогува, а сега — без значение колко години ми даваха геронтолозите — аз никога нямаше да променя този факт, защото той беше мъртъв. Много тъжно.

…И така, когато Ерик Суон дойде, за да ме заведе на „Идалго“ и да видя Давидов отново, чувствата ми бяха съвсем объркани. Сърцето ми биеше лудо и трябваше да положа немалко усилия, за да поддържам кратък незначителен разговор с Ерик. Как ли изглеждаше сега? Какво щях да му кажа? А той на мен? Нямах ни най-малка представа.

За тези шестдесет години той не се беше променил много. Може би беше малко понатежал и още повече приличаше на мечок с черната си коса, с широките рамене, гърди и хълбоци. Леденосините му очи ме оглеждаха без някакви видими признаци, че ме е познал.

Бяхме в командната кабина на „Идалго“. С едно кимване Давидов отпрати Ерик, който изчезна в асансьора. В трескавата тишина аз бавно обикалях из кабината, а обувките ми с лепящи се подметки слабо проскърцваха. Пулсът ми беше ускорен. Открих, че все още му се сърдя. Сега усетих, че с вестта за смъртта си ме е измамил лично. А може би бунтът беше виновен…

— Не си се променила особено — каза той.

Гласът му отприщи у мен стотици спомени. Погледнах го, без да отговоря. Най-сетне той изрече със слаба, напрегната усмивка:

— Извини ли ти се Ерик за отвличането?

Поклатих глава.

— Съжалявам, че те притеснихме. Чух, че си се сражавала яростно против превземането на кораба. Ерик сигурно ти е обяснил, че те държахме в неведение за твое добро.

Беше толкова спокоен! Това ме вбеси. Той ме погледна крадешком, за да прецени настроението ми. Премълчах, макар да ми беше невероятно трудно.

— Истината е — продължи той, — че успехът на всички дългогодишни усилия на Марсианския космически съюз зависи от създаването на затворен жизнен цикъл на звездолета. Мисля, че нашите учени са в състояние да го създадат, но Суон винаги е твърдял, че талантът ти в областта на животоподдържащите системи е изключителен, а и нашите специалисти се съгласиха, че ти си най-добрата. Те ми казаха, че имаме нужда от твоята помощ.

Дали не си мислеше, че съм все така самонадеяна и суетна?

— Няма… — аз прочистих гърлото си. — Няма да я получите.

Той ме гледаше, хладен и неприятно изненадан.

— Още ли поддържаш комитета? Даже след като заточиха баща ти на Амур, нали така?

— Да — отвърнах аз. — Само че комитетът няма нищо общо с това.

— Това е равносилно да кажеш, че го подкрепяш. Но стига толкова по този въпрос. Имаме нужда от помощта ти. Защо не искаш да ни помогнеш?

Като не получи отговор, Давидов закрачи напред-назад — скръц, скръц, скръц.

— Знаеш ли — той ме погледна нервно, — това, което се случи между нас, беше много отдавна. Тогава и двамата бяхме деца…

— Не бяхме деца! — прекъснах го аз. — Бяхме свободни зрели хора и зависехме само от себе си. Тогава носехме същата отговорност за постъпките си, както и сега.

— Е, добре! — Той прокара ръка през косите си. — Права си. Да предположим, че не сме били деца. — Явно нещата се развиваха не така леко, както бе очаквал. — Само че оттогава мина много време.

— Както и да е, сегашното положение няма нищо общо с едно време.

Той изглеждаше объркан.

— Защо тогава отказваш да ни помогнеш?

— Защото това, което се опитвате да направите, е невъзможно! — извиках аз. — Цялата тази работа е някаква чудовищна твоя фантазия! Ти пренебрегваш суровите неумолими закони на открития Космос и водиш хората към жалка смърт! Само заради твоите детински представи за приключения, които не си изживял през тези години — и вече не можеш да различиш действителността от фантазията!

Млъкнах, изненадана от самата себе си заради страстта, с която изрекох това. Той ме гледаше с широко отворени очи.

— Идеята не е само моя — изрече колебливо. — Всеки от членовете на Космическия съюз вярва, че е възможно.

— Имало е и къде по-големи заблуди от тази, когато са следвали някой фанатизиран водач.

Очите му гневно проблеснаха. (Според мен този ефект се получава при напрягане на мускулите на челото и слоят влага върху очите променя дебелината си.)

— Не съм фанатик. Ние започнахме като група без лидер. Комитетът ме направи неин водач, като се опита да ни унищожи — искаха да втълпят на хората, че това е дело само на един човек. Също като тебе. Когато възстановихме групата, аз бях единственият, когото всички познаваха. Но има и други водачи…

— Ти започна възстановяването, нали? — По някакъв начин усетих, че е така. — Задвижи своето малко тайно общество и си стиснахте ръцете…

— Обстоятелството, че се налагаше да работим тайно — заяви високо той, после понижи глас, — е несъществено. Политическата реалност, времето и мястото бяха такива. Трябваше да се свърши много работа, която комитетът не желаеше да бъде свършена. Те не ни подкрепиха, но това не прави замисъла ни по-лош! Ние нямаме политически мотиви, дейността ни е акт на сътрудничество между руснаци и американци. Ние искаме човечеството да намери свой постоянен дом извън Слънчевата система и ще се опитаме да заведем хората там, докато още сме в състояние!

Той спря да си поеме дъх и ме изгледа, стиснал челюсти.

— А сега ти — той насочи показалеца си към мен, — без да имаш ни най-малка представа за това, ме наричаш фанатик. Който е повел хората към някакъв измислен свят.

Давидов се загледа навън през широкия прозорец на командната кабина.

— Можех да предвидя, че ще реагираш така.

Лицето ми пламна. Ето ни тук, точно както се бяхме разделили преди шестдесет години. Заявих, обзета от ярост:

— Вие ме отвлякохте, изложихте на опасност бъдещето ми, а сега ме наричаш глупачка само защото не съм съгласна с вашите фантастични проекти. Е, добре, няма да получите помощта ми, Олег Давидов, ти и твоят таен клуб! — Направих крачка към асансьора. — Кажете ми кога ще можем да тръгнем с „Ръждивият орел“ към Марс. Дотогава ще бъда в стаята си.

Докато се връщахме на нашия кораб, Ерик не се осмели да ми каже дума. Когато стигнахме „Ръждивият орел“, аз го оставих и тръгнах към стаята си, ударих се в бюрото и едва не си разбих главата в тавана. Мразя безтегловността. Отправих се към центрофугата и бягах, като се опитвах да не обръщам внимание на болката в коляното. После се върнах в малката си стаичка, за да се отдам на тъжни размисли и да измислям съкрушителни доводи, с които да разбия Давидов. Защо най-добрите аргументи се появяват, когато спорът вече е приключил? Трябваше да кажа, че… Знам, знам. Тези истински доводи могат да се родят само след сериозен размисъл.

Но защо изобщо трябваше да воювам с него, когато той ме молеше за помощ?

По-късно същия ден Андрю Дъгинс ми каза, че хората, които не са членове на Космическия съюз, се събират в едно от фоайетата. Отидох да видя кои са. Бяхме четиринадесет. Сред тях Етел Юргенсон, Ейми ван Данке, Ал Нордхоф, Сандра Стар, Юрий Копанев и Олга Дзинджик. Останалите познавах по физиономия, но не можех да си спомня имената им. Споделихме впечатленията си за срещата на корабите — всички бяха поставени под арест, повечето бяха освободени само преди няколко часа. След като обменихме тази информация, започнахме обсъждането на плана за бъдещите ни действия и се появиха пререканията.

Казах им всичко, което знаех, като премълчах единствено, че ме бяха молили за помощ.

Разсъжденията и споровете продължиха.

— Трябва да разберем дали на „Лермонтов“ има затворници.

— Също и на „Идалго“.

Замислих се върху това. Затворници в продължение на три години.

— Трябва да действаме — заяви Дъгинс. — Можем да организираме ново нападение на рубката. Да я превземем и да пратим съобщение на Марс или Церера.

— Бихме могли да предадем тайно съобщение — намеси се Ал. — Да прикрепим предавател към усилвателната антена…

— Те може би точно в този момент ни слушат — каза Юрий и Олга кимна. В руския сектор са свикнали с такава практика, или по-скоро си дават по-ясна сметка за нея.

Във всеки случай за известно време разговорът замря. Спогледахме се. Странна ситуация — пленници на колегите си, на кораб, който доскоро беше и наш. Разговорът се възобнови, по-тихо отпреди, докато разногласията относно бъдещите ни действия не повишиха отново градуса.

— Не ме е грижа, че някой иска да изпързаля комитета — заяви Юрий, — и няма да си рискувам кожата, за да го спра.

— Как мислиш, че трябва да постъпим, Вайл? — попита Андрю, без да удостои Юрий с поглед. Моята безучастност явно го дразнеше.

— Мисля, че трябва да запазим самообладание, да тръгнем към Марс с „Ръждивият орел“ — когато ни позволят — и да кажем на властите каквото знаем. Да се опитаме да ги спрем тук би означавало да се изложим на ненужна опасност.

На Андрю и това не му хареса.

— Трябва да се борим! Да седим в бездействие значи да им помогнем и комитетът няма да одобри това. — Той ме изгледа с подозрение. — Ти и Суон сте добри приятели, нали така? Не ти ли е казал какво се готви?

— Не — отговорих аз и почувствах как се изчервявам. Всички гледаха в мен.

— Искаш да ни кажеш, че те е оставил да нагазиш в тази каша, без дори да те предупреди? — учуди се Дъгинс.

— Така е! — озъбих се аз. — Ти ме видя в рубката, Дъгинс. Този бунт ме изненада не по-малко от всеки друг.

Дъгинс обаче не изглеждаше убеден, а и част от останалите ме гледаха скептично. Всички знаеха, че Суон е добър човек и едва ли ще тръгне да заблуждава приятелите си. Настъпи дълга неловка тишина. Дъгинс стана.

— Друг път ще поговоря с някои от вас — заяви той и излезе от фоайето.

Обзета от внезапна ярост, аз също си тръгнах. Когато се обърнах, за да погледна още веднъж обърканите, изпълнени с недоверие хора във фоайето, скупчени в жалка групичка, с плаващите около тях цветни колбички с напитки, си помислих, че са изплашени до смърт.

Прибрах се в стаята си и заварих вътре две жени. Някои си Надежда Малкив и Мария-Ана Котовская — и двете инженери по животоподдържащите системи, а също и членове на руския клон на Космическия съюз. Те ми казаха, че другите два кораба са опразнени, за да може да се работи по тях. Надежда беше на 124 години, специалистка по газообмена. Мария-Ана беше на сто и осем, биоложка по специалност, и се занимаваше с изучаването на водораслите и бактериите в системите за рециклиране на отпадъците. И двете бяха от „Лермонтов“, който според техните думи беше престоял в астероидния пояс близо четири месеца, преди Космическият съюз да го превземе, да прекъсне радиовръзката с Марс и да закръжи зад Слънцето в очакване на срещата.

Занемяла от този нов развой на събитията, аз се върнах в коридора и се запътих към малкото фоайе зад ъгъла близо до моята стая. Там срещнах водача на хората от „Лермонтов“, които не се бяха присъединили към Космическия съюз, суров мъж на име Иван Валенски. Преди бунта той беше ръководил полицейската служба на кораба. Не го харесвах. Тъп и ревностен руски бюрократ, ограничен човек, свикнал да издава заповеди и да му се подчиняват. Валенски като че ли ме харесваше също толкова, колкото и аз него. Помислих си, че Дъгинс повече би му допаднал. И у двамата страхът от властимащите беше така дълбоко вкоренен, че се опитваха активно да ги подпомагат — може би за да оправдаят досегашното си съществуване, кой знае? А аз, с какво аз бях по-различна от тях?

Върнах се в стаята си. Новите съквартирантки ми бяха оставили горното легло. Долното, което бях свикнала да използвам като удобен рафт, беше заето от Надежда. Мария-Ана щеше да спи в ъгъла, където се събираха стените и таванът. Вещите им бяха разхвърляни по целия под. Поговорихме си малко на английски, а аз направих няколко неумели опита да говоря на руски. Те бяха много приятни жени и след всички предишни срещи през този ден оцених компанията на спокойни, незадаващи въпроси хора.

Вечерта Суон мина покрай стаята ми и ме попита искам ли да вечерям с него. Замислих се за миг и приех.

— Радвам се, че вече не ми се сърдиш — бъбреше той, простодушно както винаги.

И все пак трябваше да си напомням, че през цялото време, откакто го познавах, е заемал високо положение в съвета на Космическия съюз. Колко добре го познавах всъщност?

— Спри по тази тема и да вървим да вечеряме! — срязах го аз. Той покорно ме поведе по тъмните коридори към столовата.

Влизайки, аз се огледах и се опитах да си представя, че това е столовата на звездолет. Хора, облечени с комбинезони в неутрални цветове, се отправяха към пулта с менюто и натискаха копчетата, за да изберат предпочитаното ястие, но повечето от тях не го и поглеждаха. Храната, която се отглеждаше на кораба — салати, плодови сокове, риба и миди, пилета и зайци, козе сирене, прясно и кисело мляко, — се допълваше от продукти, които не можеха да се получат при рециклирането — кафе, чай, хляб, говеждо месо… Много скоро те щяха да се лишат от тези неща. Тогава щяха да се задоволяват с отглежданата на кораба храна, да се хранят в дълбоки чинии и да пият от колби. Гледах как околните свещенодействат над сервировката си. Атмосферата напомняше японска чайна церемония.

— Ще трябва да поддържате ускорението — проговорих аз. — Не можете дълго да останете в безтегловност, това ще ви убие.

Суон се усмихна.

— Имаме четиридесет и два резервоара с цезий.

Погледнах го изненадана.

— Така е. Това е най-голямата кражба в историята, Ема. Или поне би могло да се погледне така.

— Определено.

— Имаме намерение да запазим системата на постоянно ускорение и забавяне и да поддържаме през по-голямата част от времето половината от марсианското притегляне.

Приближихме се до пулта и направихме поръчките си. Таблите с храната се плъзнаха навън през прозорчето.

Седнахме далеч от огледалната стена — не мога да търпя да се храня в непосредствена близост до отражението си. Останалите три стени на столовата бяха яркожълти, оранжеви и жълтозелени. На „Ръждивият орел“ беше есен.

— Ще запазим цветовете на всеки от сезоните на борда — заговори Суон, докато се хранехме. — През зимата ще намаляваме дневните часове, ще понижим температурата, а цветовете ще бъдат в сребристо-черно-бяла гама… Най-много обичам зимата. Празниците около зимното слънцестоене и въобще…

— Но това ще бъде само игра.

Той дъвчеше замислено.

— Сигурно.

— Накъде ще тръгнете?

— Още не се знае. Говоря сериозно. Има планетна система около звездата на Барнард. Дотам са девет светлинни години. Вероятно ще я огледаме и в най-лошия случай поне ще се запасим с вода и деутерий.

Известно време се хранехме мълчаливо. На съседната маса трима ровеха в чиниите си и обсъждаха качествата на един вид hydrogenomonas eutropha за стабилизиране на водорода. Усъвършенстваха системата за рециклиране на въздуха. На друга маса някаква млада жена посягаше да хване изплъзналото й се пилешко бутче. Толкова привично и толкова нелепо!

— Колко време? — попитах, без да прекъсвам яденето.

Луничавото лице на Суон придоби замислен вид, докато дъвчеше.

— Ще пътуваме сто, може би двеста години…

— За бога, Ерик!

— Това е само четвърт от предполагаемата продължителност на живота ни. Няма да се наложи цели поколения да живеят и да умират на кораба. Миналото ни ще бъде на Марс, а бъдещето — в някой нов свят, който повече ще прилича на Земята. Говориш така, сякаш животът, който водим на Марс, е възможно най-естественият! Марс е просто голям космически кораб, Ема.

— Нищо подобно! Той е планета! Можеш да излезеш навън и да стъпиш на твърда почва. Да тичаш по нея.

Суон блъсна подноса си настрана и вдигна колбичката с питието.

— Вашият петстотингодишен проект е да направите Марс подобен на Земята. Нашият е да колонизираме планета в друга система. Толкова ли е голяма разликата?

— Около десет-двадесет светлинни години.

Допихме питиетата си в мълчание. Суон занесе подносите на пулта и се върна с балончета с кафе.

— Беше ли Чарли… тоест един от вас ли е?

— Чарли? — Той ме погледна някак особено. — Той работи в тайната полиция на комитета, не знаеше ли? В службата за вътрешна сигурност.

Поклатих глава.

— Затова вече не го виждаш на миньорските кораби.

— А-ха. — „Кого ли пък познавам?“, мислех си с болка.

Суон гледаше някъде край мен.

— Спомням си… беше около 2220-та или 21-ва… Чарли се изтърси в една от нашите лаборатории с някаква приятелка от полицията. Това беше в Аргир. Бяхме проникнали във всички руски космически лаборатории, а тази бяхме реквизирали за някакви изпитания — струва ми се, запазването на реакторната маса?… Бях отишъл да помогна със снабдяването. Колегите не можеха да си набавят всичкия цезий, който им трябваше. И тогава се появи Чарли с онази жена. „Здрасти, Ерик, как си? — пита ме. — Прескочих замалко да те видя…“ Не мога да ти кажа дали онази жена му беше гадже и дали наистина беше дошъл да ми каже „здрасти“, или пък проверяваха лабораторията по своя си полицейска линия. Показах им цялата лаборатория и обясних, че работим изцяло за консорциума на руснаците и „Арко Мобил“, което се потвърждаваше от записите, разбира се. Спомням си, че направихме една обиколка, поговорихме си за старите времена, аз обясних за какво се използват някои от помещенията в лабораторията и през цялото време се чудех дали и двамата играем театър, или само аз. Изплаших се, че сигурността ни може би е застрашена и това е първият знак… — Той поклати глава и отривисто се засмя. — Компютърното управление ни отърва и този път. Те едва ли знаеха толкова много, че да си дадат сметка за загубите. Компютърна бюрокрация! Нищо чудно, че на Земята всичко отива по дяволите. Ни най-малко не се съмнявам, че всички онези правителства постоянно биват мамени.

— Може би на Земята има Земен космически съюз, за който никога не сте чували — казах разсеяно, мислейки си за миналото.

Ерик се засмя.

— Не бих се учудил. — Остави чашата си. — Въпреки че следим внимателно дейността на другите нелегални организации на Марс. Всъщност избрахме точно този момент за създаването на звездолет, защото мислим, че полицията на комитета ще има достатъчно работа на Марс, за да ни преследва.

— Защо мислиш така?

— Една групировка, наречена съюз „Уошингтън-Ленин“, възнамерява да вдигне бунт към средата на август, когато Марс е най-далече от Земята. Към нея ще се присъединят и други организации. Не знаем какви размери ще вземе метежът, но във всеки случай врявата ще бъде достатъчно голяма, за да създаде работа на полицията.

— Страхотно!

„О, не — помислих си, — не и Марс! Моля те, Господи, не и Марс!“

Суон нервно сплиташе пръсти. Аз отпивах от кафето.

— Значи няма да ни помогнеш? — внезапно запита той.

Поклатих глава и преглътнах.

— Не-е.

Ъгълчетата на устните му се свиха. Той сведе очи към масата.

— Това ще означава ли край на вашия космически опит?

— Не. Сигурен съм, че ще успеят да създадат почти напълно затворен цикъл. Само че… ами при едно толкова дълго пътуване и най-малкият принос към ефективността на системата би означавал много. Наистина много, ясно ти е. И знам, че ако се съгласиш да ни помогнеш, в крайна сметка системата ще бъде подобрена.

— Виж какво, Ерик — казах аз, поемайки си дълбоко дъх. — Не разбирам едно нещо. Вие сте работили години върху този проблем. Ние с тебе сме приятели от години и ти през цялото време си знаел, че съм добър специалист. Защо никога не направи опит да ми кажеш?

Той се изчерви и прехапа долната си устна.

— Е… няма причини…

— Защо, Ерик? Кажи ми защо?

— Е, добре… Отначало заради Чарли, нали ти беше мъж. И въобще…

— Стига, Ерик! Ние бяхме женени само няколко години. С тебе сме приятели много по-дълго. Или всичко е било като в лабораторията с Чарли? Игра и нищо повече?

— Не, не! — решително отсече той. — В никакъв случай! Исках да ти кажа, повярвай ми. — Той вдигна очи от масата и ме погледна. — Просто не можех да бъда сигурен в тебе, Ема. Не можех да бъда сигурен, че няма да ни издадеш на комитета. Ти винаги си се изказвала с одобрение за него и политиката му — всеки път, когато станеше дума…

— Не е вярно!

— Вярно е. Ти се оплакваше, че те товарят с работа и те прехвърлят от едно място на друго, но в крайна сметка винаги заключаваше, че за щастие всички сектори са координирани помежду си и зависят един от друг. И се радваше, че комитетът ти е създал такива добри условия за живот. Това е, което казваше, Ема! — Поклатих глава. Той смръщи лице. — После, когато затвориха баща ти, мислех, че ще се промениш…

— Баща ми наруши закона — промърморих аз, но си мислех за всичко, което бях говорила през тези години.

— Ние също! Виждаш ли? А ако ти бях казал за нас още на Марс и ти ми отговореше, че нарушаваме закона? Не можех да поема този риск. Давидов беше против и аз не можех да рискувам на своя глава, въпреки че ми се искаше, повярвай ми…

— Върви по дяволите заедно с Олег Давидов!

— Откъде можехме да сме сигурни? — попита той, като продължаваше да ме гледа със сините си очи. — Извинявай, но ти ме попита защо. Мислехме, че си изцяло на страната на комитета. Аз единствен бях на друго мнение, но и то беше по-скоро надежда. Не можехме да поемем този риск! Прекалено голям беше залогът, ние бяхме замислили нещо велико…

— Впуснали сте се в някаква идиотска авантюра, която ще погуби шестдесет души без никакъв смисъл — изрекох дрезгаво и се изправих. — Тъп план, който ви захвърля в Космоса и не ви дава шанс да колонизирате никоя планета, дори и да откриете такава…

Втурнах се бясно по коридорите на спалното отделение, проклинайки Суон, Давидов и целия им Космически съюз. Той би трябвало да знае! Как стана така, че не знаеха? Нахълтах в стаята си, която за щастие беше празна. Известно време се лутах, удрях се в стените, плачех и разговарях сърдито сама със себе си. Как така не знаеше! И защо да не ми каже нищо, този идиот?

За миг мярнах отражението си в огледалото над мивката и спрях да се погледна, както се реех във въздуха. Бях дотолкова извадена от равновесие, че трябваше да зажумя с всичка сила, преди да успея да видя образа си в огледалото, а когато го направих, изпитах ужас. Стори ми се, че истинският триизмерен свят е преминал от другата страна на стъклото и аз се взирам в него като през прозорец. Жената, която плаваше във въздуха насред стаята, гледаше навън. Тя имаше вид на обезумяла…

И в това особено състояние, взирайки се в непознатата отвън, аз разбрах, че съм като всички останали. Че за мен съдеха по думите и делата ми, а моята вътрешна вселена беше недостъпна за погледите на другите.

Те не знаеха.

Не знаеха, защото никога не им бях казвала. Не им бях казала, че мразя Комитета за развитие на Марс — да, признавам, наистина го мразех! Мразех тези нищожни тирани повече от всичко на света. Мразех ги заради начина, по който постъпиха с моя глупав баща. Мразех лъжите им, че правят всичко възможно да създадат по-добър живот на една чужда планета… И така нататък, и така нататък. Всички знаеха, че това е лъжа. Това, което им трябваше, беше властта. Но ние бяхме свикнали да си затваряме устата, защото онзи, който приказваше твърде много, можеше бързо да бъде изселен в Тексас. Или на Амур. Членовете на Космическия съюз бяха намерили свое решение, впускайки се в едно безумно начинание — тайно да избягат към звездите, но те поне се съпротивяваха. Действаха тайно, с подривни методи, не се доверяваха на никого и се съпротивяваха! А аз? Дори нямах куража да кажа на приятелите си какво чувствах! Мислех си, че това малодушие е норма, и се успокоявах. Въобразявах си, че съпротивата не може да изглежда другояче, освен като при моя баща — необмислени пиянски приказки, безцелни и опасни. Мисълта за съпротива ме плашеше и, което беше най-лошото, вярвах, че всички са като мен.

Гледах през стъклото непознатата в другата стая. Там беше Ема Вайл. Човек не можеше да прочете мислите й. Изглеждаше безцветна и мрачна, мършава, твърдолинейна и сериозна. За какво мислеше? Никой не би могъл да каже. Изглеждаше доста самодоволна. Хората, които изглеждат доволни от себе си, обикновено са такива. Но никога не можеш да бъдеш сигурен. Човек можеше да я гледа в очите колкото си иска, с часове — и нищо, само две празни, безмълвни черни езерца…

2

Няколко дни седях в стаята и нищо не правех. Един ден, когато Надежда и Мария-Ана тръгваха за работа на звездолета, аз помолих:

— Нека дойда с вас.

Те се спогледаха.

— Щом искаш — каза Надежда.

Двата кораба стояха редом. Оставихме катера си на платформата на „Идалго“. Тръгнах след съквартирантките си към градината, без да обръщам внимание на погледите, които ми хвърляха от време на време из коридорите.

Те вече бяха добавили няколко нови резервоара към лехите със зеленчуци. Ярката бяла светлина на множеството лампи ме накара да замижа. Затътрих се след двете жени и слушах разговора им с другите инженери. После останахме сами в помещението с водораслите сред бутилките с хранителен разтвор, целите в зелени и кафяви петна. Ярката светлина на лампите ни принуди да си сложим тъмносини очила.

— Chlorella pyrenoidosa с азотен източник нитрат извлича десет пъти по-малко желязо от хранителния разтвор, отколкото ако се използва урея, разбираш ли? — говореше Надежда.

— Само че тази урея трябва все някъде да се използва — възрази Мария-Ана.

— Разбира се. Но това, което ме притеснява, е, че в крайна сметка получената биомаса ще бъде твърде много, за да може да се регулира.

— А ако храним с нея козите?

— И какво ще стане, когато хранителният разтвор свърши? В безвъздушното пространство няма източници на желязо, както знаеш…

Проблемът беше сериозен. Коефициентът на фотосинтеза на водораслите трябваше много точно да съответства на респираторния коефициент при хората и животните, в противен случай щеше да бъде произведен прекалено много въглероден двуокис или съответно кислород. Един от начините за решаване на проблема е да се осигури на различните помещения с водорасли различно количество азот, което да промени коефициента на фотосинтеза. Само че водораслите използват в различна степен минералните запаси в зависимост от типа азотно хранене. А за по-дълги периоди от време това обстоятелство беше много важно — за да не се наруши газообменът, може би щеше да се наложи използването на повече минерали, отколкото беше в състояние да произведе цялата останала биоценоза.

— А не можете ли да използвате само урея и амоняк — попитах аз, — и да редувате pyrenoidosa с vulgaris, за да запазите равновесието в газообмена? По този начин ще успеете да оползотворите повече урея и да решите проблема с нитратите.

Те се спогледаха.

— Не — отговори Надежда. — Ето, погледни! Проклетите водорасли растат ужасно бързо с уреята. Не можем да използваме всичката тази биомаса.

— А ако получават по-малко светлина?

— Това пък ни създава трудности с vulgaris — обясни Мария-Ана. — Глупави растения, те или умират, или растат като подивели!

Явно аз повтарях най-очевидните решения. Решаването на проблемите в една биологична животоподдържаща система е като игра. Всъщност една от най-интересните интелектуални игри, измислени някога. Тя в много отношения напомня шаха. Надежда и Мария-Ана без съмнение бяха големи майстори на играта и се занимаваха с този проблем от години. Ето защо в този момент двете ме водеха с една обиколка и обсъждаха варианти, които не бях и сънувала. Но досега не бях срещала някой, който да притежава моя нюх — сигурна съм, че ако това беше шах, аз щях да бъда шампион на Марс. Когато видях с какъв търпелив поглед Мария-Ана ми обяснява защо моите предложения не могат да влязат в работа, нещо в мен изведнъж се прекърши и мъглявите ми до този момент намерения се проясниха.

— Добре — изрекох небрежно. — Кажете ми всичко, което знаете, всички подробности за вашия модел и за подобренията, за които ми спомена Суон, абсолютно всичко. Ако искате да ви помогна.

Двете жени учтиво кимнаха, сякаш това беше най-естественото нещо на света. От този момент се заехме със задачата заедно.

И така, аз им помогнах. Да, направих го. И повече отвсякога онова „аз“, което чувстваше и мислеше, нямаше нищо общо с другото ми „аз“, което работеше върху решаването на този конкретен проблем. Повече отвсякога работата ми се струваше игра, една сложна гигантска мозайка, която щяхме да видим едва когато я завършехме — щяхме да застанем отстрани, да я огледаме и да й се възхитим, после щяхме да я забравим и да си отидем вкъщи за вечеря. При подобна нагласа аз ставам особено изобретателна, така че помогнах доста.

Стигна се дотам, че започнах да се връщам в кораба след вечеря, да скитам сама из градината и да въвеждам данни в програмата, за да проверявам резултатите. Защото проблемът, в който те затънаха, беше най-сложният, върху който някога съм работила. Двата кораба бяха от клас „Деймос“ — на по около четиридесет години, с форма на тесте карти, дълги малко повече от километър. Привеждаха се в движение с помощта на ракети с непосредствено запалване, използващи цезиева реактивна маса и деутерий за гориво. Екипажите от четиридесет до четиридесет и пет души обитаваха предната или горната част на корабите, зад командните кабини. Под тях бяха разположени местата за отдих и развлечение, помещенията на фермата и рециклиращите съоръжения, а още по-надолу се намираха огромните ракетни системи и защитната плоча, която ги делеше от екипажа. Корабите представляваха биогеоценози, тоест затворени екологични системи, съчетаващи биологични и технологични методи за създаване на затворен цикъл. Напълно затворен цикъл не беше възможен, разбира се. За тригодишен период ефективността му беше приблизително осемдесет процента, после тя бързо намаляваше. Така че тези кораби бяха добри за минните операции на астероидите, даже много добри. Но тук имаше слаби страни, за чието премахване до този момент не беше намерено задоволително решение. Въпреки че животоподдържащите им системи бяха най-добрите, разработени някога, те в никакъв случай не ставаха за звездолети.

Обикалях помещенията във фермата на „Идалго“, следвайки хода на различните процеси, и се опитвах да намеря свой начин за подобряване на системата. Повечето стаи бяха затъмнени, но в помещенията с водораслите трябваше да се използват слънчеви очила. Тук започваше всичко. Топлината и светлината, генерирани вследствие на ядрените реакции в ракетния сектор, осигуряваха енергия за фотоавтотрофните растения, най-вече за водораслите chlorella pyrenoidosa и chlorella vulgaris. Те бяха разположени в големи бутилки под светлината на лампите и аз си мислех, че независимо от проблемите с храненето има начин да им се въздейства генетично или чрез промяна на средата, за да се постигне нужният газообмен.

Свалих очилата и започнах да се лутам край затъмнения аквариум, докато зрението ми се върна. Тук излишните водорасли се даваха за храна на организмите, намиращи се в дъното на хранителната верига. Планктонът и ракообразните поглъщаха водораслите, малките риби се хранеха с планктона, големите риби изяждаха малките. Същото беше и по-нататък, в оборите. В слабата нощна светлина можех да различа клетките и оградените площадки за зайците, пилетата, прасетата и козите, носът ми също долавяше присъствието им. Тези животни се хранеха с растителните отпадъци, които не се използваха от хората, и сами служеха за храна. От другата страна на обора беше градината — редица от помещения, засадени с лехи зеленчуци. Тук още светеха някои от лампите, създавайки уютно приглушено осветление. Приседнах край една от стените и се загледах в дългите редици на зелките. Близо до мен на стената беше нарисувана проста схема, която с липсата на какъвто и да било коментар напомняше някакъв религиозен символ. Това беше графика на кръговрата в системата. Светлината хранеше водораслите, водораслите хранеха растенията и рибите. Растенията хранеха животните и хората и произвеждаха кислород и вода. Животните служеха за храна на хората, а хора и животни заедно произвеждаха отпадъци, съдържащи микроорганизми, които минерализираха (донякъде) отпадъците и даваха възможност за повторното им внедряване в почвата.

В слабата светлина зелките се открояваха като редици от мозъци, които се опитваха заедно с мен да решат проблема. Кръгът, очертан в схемата, съпроводен с още някои биохимични операции за поддържане на газообмена и използване на отпадъците, беше почти изцяло затворен — една стройна, стабилна изкуствена биоценоза. Но тук имаше два проблема от първостепенно значение, които ме амбицираха, а решението не можеше да се намери с ходене из фермата. Първият беше непълното оползотворяване на отпадъците. Прякото използване на човешките отходни продукти като храна за растенията се ограничаваше от натрупването на хлорни йони, които не се усвояваха от флората. Натриевият хлорид например се използва от хората като подправка, но останалите компоненти на системата не се нуждаят от него в същите количества. Ето защо използването на водораслите за минерализиране на отпадъците в „Идалго“ трябваше да бъде съпроводено от биохимична минерализация — в нашия случай изгаряне, в резултат на което се получаваше малко, но съществено за системата количество неизползваема пепел. Мъчно щеше да се намери начин тези трудноразтворими метални окиси да се използват повторно.

Другият генерален проблем бяха нищожните загуби на вода. Макар тя да можеше да се филтрира от въздуха и да се улавя по много начини, известно количество щеше да се натрупва във вътрешността на кораба, да се отлага по различните повърхности, да се стича в пукнатините и невидимите дупки по пода и дори да изтича вън от кораба, ако се наложеше част от екипажа да излезе в открития Космос.

И колкото повече мислех върху тези въпроси, толкова повече дребни проблеми изникваха. Всички те се сблъскваха и преплитаха, образувайки сложна мрежа от причини и следствия, която често, но не винаги можеше да бъде обхваната… Много трудна игра! А този път с тези хора се играеше за оцеляване.

Изправих се нервно и закрачих между дългите бразди. Те можеха да получат вода, като използват горивна камера и електролиза. С тяхната електростанция може би нямаше да им трябва нищо повече. Всичко зависеше от количеството на извлечената вода, от горивните запаси и от времето, което щяха да прекарат сред звездите. Обърнах се и се запътих към компютрите на фермата да проверя някои данни. А колкото до отпадъците, Мари-Ан говореше за някаква мутирала бактерия, която щяла да ги минерализира и била способна да поглъща металите, бавно трупащи се извън системата…

Долавях свистенето на въздуха в клапаните, щракането на датчиците, спокойното дишане на спящите животни. Може би ще успеят, мислех си. По-пълното затваряне на цикъла сигурно беше възможно. Но въпросът беше дали след като го постигнеха, щяха да пожелаят да живеят в тези условия?

Колко дълго хората можеха да живеят в звездолет?

А колко ли щеше да им се наложи?

Една сутрин след подобна нощ на вратата ми се почука. Отворих. Беше Давидов.

— Да?

Той наведе глава.

— Съжалявам за начина, по който разговарях с тебе тогава. Много отдавна не бях чувал някой да критикува проекта, забравил съм как да реагирам в такива случаи. Не успях да си сдържа нервите. — Той вдигна глава и се усмихна плахо: — Прощаваш ли ми? Ще ми простиш ли, че те похитихме и на всичкото отгоре ти крещях тогава?

— Хъм — изсумтях предпазливо. — Ще видим.

Усмивката му изчезна. Ръката му се вдигна замислено към мургавата му буза и я опъна.

— Имаш ли нещо против да направим заедно една обиколка на кораба? Да ти покажа какво възнамеряваме да направим?

Стоях и мислих толкова дълго, колкото беше възможно, но знаех, че ще приема поканата от любопитство да видя какво са успели да откраднат от комитета.

— Защо пък не — отговорих.

Докато се прехвърляхме на „Идалго“, успях да видя през люка на катера, че вече са приключили със скачването на двата кораба. Сега ги свързваха тънки плоскости с тесни ходове между тях. В резултат се беше получил един широк и тромав на вид кораб. Прозорците му блестяха като светещите петна по гърба на дънна океанска риба. Все още се намирахме сред малка група астероиди. Знаех, че най-големият е Хилда, а около нея кръжаха още няколко скални отломъка.

Нужни бяха няколко часа, за да ми покаже Давидов всичко, с което разполагаха. Имаха хранилища, пълни с минерали, медицински материали, хранителни продукти, подправки, облекло, екипировка за кацане, цветни платна и други материали за смяна на сезоните. Библиотека от микрофишове, съдържаща четиридесет милиона тома на триста езика. Също толкова богата колекция от музикални записи, която имаше раздели за почти всички музикални инструменти. Спортна екипировка. Множество филми на английски и руски. Игротека, пълна с играчки. Една стая, пълна с компютри и части за тях. Обсерватория с няколко мощни телескопа.

По време на тази все по-интересна обиколка ние почти само си подхвърляхме шеги. Беше наистина много забавно, макар че не след дълго Давидов явно се почувства неловко от този словесен двубой. Но какво можех да направя? Те бяха положили всички усилия да се подсигурят с всичко необходимо и в същото време в цялата работа имаше нещо незряло, сюрреалистично — всички детайли като че ли си пасваха, но самата изходна постановка беше абсурдна.

Завършихме обиколката си във фермата, сред петнистите бутилки с водорасли, които хвърляха зеленикави отблясъци, и миризмата на обор иззад съседната врата. Давидов изглеждаше смешен със слънчевите очила. Тук аз бях екскурзоводът, а той — туристът. Казах му за опитите на Надежда с хранителния разтвор и за бактерията-мутант на Мария-Ана.

— Чух, че си им помагала.

Това означаваше, че вече участвам в проекта.

— Мъничко — изрекох саркастично.

— Оценявам го.

— Е, не го приемай лично.

Той се усмихна накриво. Аз обаче разбрах, че мога да го засегна.

Стигнахме до стената в дъното, която тихо вибрираше, предпазвайки ни от ядрените реакции в задния сектор на кораба. Тази част от проекта също не биваше да претърпи провал. Магическите знания, позволяващи на инженерите по екранирането да се справят с тази задача, бяха за нас, непосветени в нищо тайнствено, истинско свещенодействие. За нас тяхната работа приличаше на обред.

— Иска ми се да разбера едно нещо — подхванах аз. — Защо трябва да постъпвате по този начин? Хората така или иначе ще напуснат Слънчевата система. Не е необходимо да го правите така!

Той отново посегна към лицето си. Спомних си, че това е жест на Суон, и ми стана ясно откъде го е прихванал.

— Не мога да се съглася, че хората неизбежно ще напуснат Слънчевата система. Нищо не е неизбежно, такова нещо като исторически детерминизъм няма. Хората са тези, които предприемат някакви действия, а не историята. Те избират начина, по който да постъпят. Ето например бихме могли да построим звездолет по всички изисквания още в края на двадесетия век, но не сме го направили. И може да се окаже, че тези двеста години са били нещо като илюминатор. Прозорче, което скоро може да се затвори.

— Какво искаш да кажеш?

— Че можем да пропуснем шанса. В този момент на Марс става революция. Суон каза ли ти?

— Да.

— Така че кой знае? Ами ако бягаме от края на цивилизацията! Животът на Марс може да е застрашен, а това ще бъде катастрофално за Земята — тя зависи от колониите си на Марс, които я снабдяват с руда. Земните правителства са просто по-крупна разновидност на комитета и правят същите поразии. Те тласкат Земята към нова криза.

— И по-рано са се справяли с подобни ситуации — вметнах аз, обезпокоена от мисълта за Марс.

— Това още нищо не значи. Никога досега населението не е било шест милиарда. Безредиците на Марс са едно от нещата, които могат да ги тласнат в пропастта! Това е твърде деликатно, изкуствено екологично равновесие, Ема. Също като на нашия звездолет. И ако то отиде по дяволите, шансът да тръгнем към звездите се изпарява задълго. Може би завинаги. Затова ще го направим сами, точно тук и в този момент.

— Това е бълнуване!

— Не съм само аз!

— Имах предвид всички вас.

— Извинявай. Английският не прави разлика между единствено и множествено число.

— А руският?

— Ами и той…

И двамата се засмяхме.

Този спор дотолкова развълнува Давидов, че той закрачи сред зеленчуковите лехи, съпроводен от скърцането на лепкавите си подметки. Когато спря, аз погледнах тъмното му лице през една зарязана бутилка за водорасли — чертите му бяха разкривени, а очите, които се спряха за миг върху мен, имаха големината на яйца. „Иска да ме убеди — помислих си. — За него е важно мнението ми.“ Тази мисъл ме накара да пламна от удоволствие и в същия момент ми хрумна, че сигурно това е начинът, по който е станал водач на тази група от фантазьори. Не заради някакъв избор на Комитета за развитие на Марс, на който е бил нужен жертвен агнец. Той беше водач, защото умееше да накара хората да се чувстват по този начин.

Интеркомът изпращя.

— Олег? — Беше гласът на Джон Дансър, звучеше тревожно. — Олег, чуваш ли ме? Отговори ми бързо, ако обичаш.

Давидов се устреми към интеркома на стената и светкавично го включи.

— Какво има, Джон?

— Олег! Ела веднага в командната кабина! Спешно е!

— Какво става?

— Забелязахме три кораба, които се приближават централно през втория пояс. Изглеждат като полицейска ескадра.

Давидов ми хвърли един поглед.

— Ей сега идвам.

Той се затича между лехите.

— Изглежда безредиците на Марс не са ангажирали всичките им сили.

Тонът му беше все така безгрижен и шеговит, но погледът му беше мрачен.

— Ела с мен.

Тръгнах с него към командната кабина на „Ръждивият орел“. Там се бяха събрали десет-дванадесет души, някои от тях от „Орела“, останалите от хората на Давидов и Айлин Бритън.

— Разположени са под формата на равностранен триъгълник един спрямо друг — каза Айлин. — Саймън ги забеляза с оптическия контрол — след като видя първия, той използва полицейската система и откри другите два. Ако не направят някакви корекции в курса, двата ще минат от двете ни страни, а третият — под нас.

— Колко време имаме? — попита Давидов.

— Сега намаляват скоростта. Ще прекосят астероидната група за около три часа.

В живота си не съм виждала толкова мрачни хора, събрани на едно място. Само шумовете на корабния живот нарушаваха тишината, последвала тези думи. Замислих се. Всичко, което бях видяла току-що, и четиридесетте изпълнени с опасности години на усилена работа, докато се стигне дотук, сега беше в опасност. Плячка в ръцете на безмилостен ловец. Всичко можеше да свърши само за четири часа, с плен и затвор, с връщане на Марс под стража на борда на „звездолета“. Или пък със смърт. Тези полицейски кораби имаха цял арсенал на борда си.

— С каква скорост се движат? — попита Давидов.

— Два-три километра в секунда — отговори му Айлин.

— Ще трябва да претърсят доста голямо пространство — с надежда се обади Суон.

— Те ще ни хванат в клещи! — възкликна Айлин. — Ще ни видят. С помощта на радара, с топлинно или метално сканиране, с радиозасичане… все някак ще ни открият.

— Радиопредаванията са спрени — напомни Давидов.

— Все едно, вече сме в капана — отговори Айлин. По бледото й напрегнато лице се четеше нетърпение — тя очакваше от останалите да осъзнаят напълно положението и да измислят начин да се измъкнат от него.

Всички се спогледаха.

— Можем да вкараме в действие всичките си лазери — предложи Олга Борг, капитанът на „Лермонтов“. — Да обстрелваме изпускателните им клапани.

Беше й ясно, че това е безсмислено, тъй като защитата не може да бъде пробита.

— …или да се целим в командните кабини, в генераторите на силово поле…

— Защитата им е прекалено здрава — каза Суон, а някои от останалите кимнаха с глава, стиснали здраво устни.

Нямаше къде да избягат — бяха притиснати до стената. Те щяха да се борят и да умрат. И аз също, помислих си.

— Ако им дадем време — рече Айлин, — те ще предадат съобщение и ще бъдем открити. Само след седмица ще пристигнат и други полицейски кораби.

— Повече…

— Защо просто не се скриете? — намесих се аз.

Всички погледи се насочиха към мен. Това ми напомни за Надежда и Мария-Ана.

— Ние сме в клещи — обясни Суон.

— Знам. Но нали не се намираме точно в центъра на триъгълника? Така че ако корабите преминат в непосредствена близост до повърхността на Хилда или без да се отдалечават много от нея, а вие се движите над нея, докато долният кораб преминава под нея, можете през цялото време да останете извън полезрението им. Разбирате ли какво искам да кажа?

— От единия все ще ни видят — каза Айлин.

— Може би…

Давидов ме прекъсна:

— Можем да се скрием в сянката от едната страна на Хилда, а астероидът да остане между нас и единия от страничните кораби. После да се притаим така, че един от съседните астероиди да остане между нас и другия страничен кораб. Така Хилда ще ни скрие от два от корабите, а една от съседките й — от третия!

— Ако изобщо е възможно — усъмни се Айлин.

— Няма да стане! — заяви Олга Борг.

— Кажете ми как ще ни засекат през астероида? — попитах аз.

Суон се усмихна криво:

— Можем да се скрием, но не сме в състояние да избягаме.

— Не можем да използваме ракетите, докато обикаляме около Хилда — разумно се намеси Айлин. — Ще видят реактивните струи.

Това приличаше на криеница, която бях играла като дете из широките каменисти равнини на Големите плаващи пясъци.

— Можете да притеглите корабите към скалата с въжета — предложих аз. — Да закачите тук-там по повърхността лебедки и да теглите корабите около астероида, докато полицаите отминат. При всички положения позицията ви няма да е по-лоша от сега.

Това им хареса.

— Само че как ще ги виждаме? — попита Айлин. — Ами ако сменят посоката, докато ние обикаляме около Хилда?

— Ще поставим на повърхността наблюдатели — намеси се Давидов. — Те могат да ни сигнализират с ръце. Ще сменяме екипите от наблюдатели. — Той се замисли. — Точно така! Да го направим.

Той закрачи из стаята — скръц, скръц, скръц.

— Да вървим, нямаме много време! Айлин, прати два катера на повърхността на Хилда. Погрижи се да вземат всичко, което ще им бъде необходимо, защото може и да не успеят да се приберат, докато не свърши всичко. Кажи им да забият две скоби толкова дълбоко, колкото е възможно за петнадесет минути.

Хубавото на този план беше, че в по-голямата си част трябваше да се извършат действия, които малко се отличаваха от стандартната миньорска процедура — кацане на астероида и подготовка за пробиване…

— Кажи на Джон и на останалите миньори да поставят въжетата. А, да, нареди на катерите да използват скачващите устройства само на площадките за излитане и на обратната страна на Хилда.

Изведнъж сякаш му хрумна нещо и той погледна към мен. Явно плановете му се бяха променили.

— До всеки, който не е на наша страна, трябва постоянно да се намира някой от нашите. Съквартирантите им, ако има начин. Ако съквартирантите са заети, някой друг. Искам Дъгинс, Нордхоф и Валенски да са под най-строго наблюдение. Задръжте ги в спалното отделение и не им казвайте какво става. Ема, ти остани тук.

Аз вдигнах вежди:

— Ще си пропусна следобедния сън…

Всички се засмяха нервно и се запътиха да изпълняват задачите си. Давидов ме доближи.

— Благодаря, Ема. Планът ти е много добър.

Махнах с ръка, като се чудех какво съм направила, или по-точно защо го направих.

— Това е единствената възможност, струва ми се.

— Може би. Но ти ни спести време.

Белите му зъби и очите блестяха върху мургавото лице, но в действителност той вече не мислеше за мен. Челюстта му се вкамени от напрежение. Айлин го повика, той се обърна и тръгна към нея.

Аз седнах и зачаках.

Когато монтираха въжетата — това отне близо час, — отидох заедно с Давидов и Олга в малката стая с прозорец срещу командната кабина, от другата страна на кораба. Астероидът беше дълъг около седем километра и явно не беше достатъчно голям, за да скрие три кораба. Въжетата, привързващи ни към него, приличаха на сребърна паяжина, която можеше да бъде забелязана само при повече въображение. Придърпването започна и въжетата се опънаха. Тези, които водеха към кораба, едва-едва се виждаха от едната му страна. Давидов тръгна към командната кабина. Мина доста време. Хилда беше все по-близко. Най-сетне голата грапава скала на синьосивия астероид се приближи на не повече от стотина метра. Сега централната ракетна дюза ни тласкаше начесто, но съвсем леко — двигателят беше включен, за да държи кораба на разстояние от астероида, предпазвайки ни от падане, или по-точно от сблъскване с Хилда. Струваше ми се, че усещам как ни притегля тайнствената сила на гравитацията.

Появи се Суон и ме помоли да се върна в командната кабина. Докато се изкачвах по шахтата — този път беше изкачване, — ме порази необичайната тишина. Повечето системи бяха изключени. Трите кораба се бяха превърнали в инертни обекти спрямо външния свят.

Айлин беше извикала на големия обзорен екран дисплей, който отразяваше положението на нашите два кораба, очертанията на астероида, гледан от първоначалната ни позиция, и трите полицейски кораба. Те все още се намираха извън обсега на нашите радари и местоположението им беше определено въз основа на данните на нашите наблюдатели от повърхността на астероида — хората в скафандри, които се криеха зад скалите като някогашните земни разузнавачи. Командната кабина отново беше пълна с хора.

Чакахме, вгледани в зеления екран с неговите менящи се пурпурни линии и точки. Програмистите и Джон Дансър все още разработваха нашите маневри. Останалите седяхме и наблюдавахме.

— Хванах ги с бинокъла — долетя съобщението на един от наблюдателите. — На около десет градуса над хоризонта спрямо мен, вертикално деветдесет и пет — сто.

— Кажи му да насочи струята от скафандъра си към повърхността — нареди Давидов.

Въжетата започнаха да ни теглят около астероида с доста бързо темпо. Върху зеления компютърен екран ние бяхме близо до центъра — два пурпурночервени квадрата. Контурът на астероидния пояс се измести надолу и малките червени кръгчета на полицейските кораби бавно започнаха да нарастват по посока на горната му част. Ако прекосяха контура, те щяха да се озоват в нашето небе. Един от тях със сигурност щеше да го направи. Айлин въведе в програмата очертанията на малък скалист астероид, следващ Хилда, който щеше да застане между нас и този кораб — поне замалко.

Поглеждайки навън през широкия пластилов прозорец на командната кабина, можехме да видим въртенето на Хилда до нас и дъното на звездолета точно над главите ни, а зад него — обсипаната със звезди небесна пустош. Това, което ставаше на екрана, можеше да бъде и филм, военна игра или абстрактно изкуство — ние имахме същата възможност да видим полицейските кораби, както и те нас. Абстрактно изкуство — и естетиката в него беше всички точки да се задържат вътре в неправилния овал…

Тихите гласове на наблюдателите ни докладваха за положението, а отвътре Айлин предаваше съобщения към астероида. Малките червени точици танцуваха по екрана.

С полицейския кораб под нас беше лесно. Щеше да ни подмине, докато се придвижваме нагоре и в кръг около астероида, придържайки се зад него, така че корабът нямаше да ни забележи. Същото беше и с онзи отдясно, само полето на действие беше по-малко. Щяхме да се озовем точно под линията на неговия кръгозор. Това щеше да ни остави малко над хоризонта за третия кораб в продължение на няколко минути. Точно тук беше проблемът — но през това време по-малкият астероид, чийто диаметър беше не повече от два километра, щеше да премине между нас и кораба. Надявахме се, докато той ни подмине, да се озовем над хоризонта на Хилда и извън полезрението на всичките три кораба.

Всички гледахме екрана. Хвърлих поглед към Давидов. Той се взираше безстрастно в дисплея с особен поглед, в който се четеше примирение.

Третият кораб достигна хоризонта на Хилда зад по-малката скала. Давидов се наведе напред.

— Трети пост, теглете ни към вас — произнесе той в микрофона, без да се интересува от програмата. Айлин се опита да протестира, но той не й обърна внимание. — Можем да икономисаме малко място от онази страна.

Давидов се съсредоточи върху екрана.

— Саймън, кажи ни, щом ги видиш — нареди той в микрофона. Представих си Саймън, прострян върху повърхността на астероида…

— Казва, че ги вижда — долетя гласът на наблюдателя.

— Теглете към първи пост колкото е възможно по-бързо — реши Давидов.

Дребното изображение на третия кораб пълзеше към линията, маркираща малкия астероид. То я достигна — беше вече на нашия хоризонт, а детекторите му бяха малко над или под него, кой би могъл да каже?

— Дърпайте! — шепнеше Давидов. — Дърпайте!

Помислих си, че в този момент би трябвало да прозвучи сигналът за тревога…

След не повече от две минути точката, бележеща третия кораб, се плъзна надолу под хоризонта на астероида, после отново се скри зад Хилда. Сега тя ни скриваше от всичките три кораба.

Но можеше да са ни забелязали през тези две минути.

Саймън продължаваше да ни докладва и всички в командната кабина слушаха със затаен дъх.

— Не забавят — осмели се да изрече Суон.

…Те профучаха покрай нас — трите полицейски кораба на моето законно правителство. Чувствах се не по-малко щастлива от останалите и се гордеех със себе си. Макар че всъщност те биха могли да ни засекат през тази минута на хоризонта. Така че планът ми не беше кой знае какво. Но успя.

Бяха изминали пет часа от мига, в който ги забелязахме — пет безкрайно дълги часа, през които нямах какво друго да правя, освен да мисля за живота си и за неговия възможен край… Беше онова трескаво състояние, което се описва накратко с фразата: „Целият живот премина пред очите ми.“ Торнадо на ума. Бях уморена.

— Ще останем зад Хилда ден-два — каза Давидов. — После се захващаме за работа.

Той пое дълбоко дъх и се усмихна широко.

— Да се махаме оттук!

Когато радостното облекчение отшумя и аз се успокоих, отидох в стаята си и потънах в дълбок сън. Точно преди да се събудя, сънувах ярък сън.

Бях дете, на Марс, и играехме на криеница — любимата ни игра. Бяхме в станцията на Големите плаващи пясъци, в една от онези обширни пустинни равнини, осеяни с камъни — някои колкото баскетболна топка, други с размера на стая, пръснати из равнината в правилна мозайка, която озадачаваше възрастните.

— Не е възможно такова равномерно разположение да е естествено — казваше баща ми, седнал върху един от камъните и загледан в близкия хоризонт. — Прилича на театрален декор.

Но за нас, децата, всичко си беше напълно естествено. И през късните следобеди, след като се бяхме нахранили, ние обичахме да играем на криеница. В съня ми клонеше към залез, един от онези прашни залези, когато можеш да погледнеш право към червеното слънце, а небето беше набраздено от розовите ленти на праха и ръждивочервената равнина беше осеяна с дълги черни сенки — по една под всеки камък. Бях се скрила зад един кръгъл камък, който иначе ми стигаше до кръста, и се спотайвах, свита зад него, докато другите деца тичаха с всичка сила да се заплюят. Дотам никак не беше близо. Можех да видя вятъра, вдигащ малки пясъчни смерчове, но в скафандъра си не го усещах. Чувах кикот и забързано дишане по радиостанцията — бях намалила звука, затова всичко стигаше до мен много приглушено. Микрофонът ми беше изключен. Момичето, което трябваше да ни търси, се отказа — твърде много бяха камъните и сенките. „Кой намеря, той жуми! — припяваше то с треперещо гласче. — Кой намеря, той жуми!“

Аз обаче не можех да изляза. Имаше още някой, нещо, което не познавах, високо и дълго като оживяла черна сянка. Наближаваше залез и рубиновото слънце докосваше върха на кратера на запад. Аз се криех съвсем истински. Можех само да надникна с едно око над камъка и да видя тъмната сянка, която обикаляше наоколо, поглеждайки зад всяка една скала. Къде беше мястото, на което децата се заплюваха? Радиопредавателят съскаше. Никой не се обаждаше. Тъмното нещо се приближаваше към мястото, където се бях скрила, претърсвайки камък след камък. Сянката, която стената на кратера хвърляше, се простираше през цялата равнина и я затъмняваше…

Започнах да се въртя в леглото и за миг почти се събудих. Тогава баща ми ме хвана за ръката. Не носехме скафандри — намирахме се вътре под купола. Бях по-малка, около седемгодишна. Крачехме през някакво бейзболно игрище. Татко носеше ръкавиците си и топката — една от онези меки детски топки, които не отлитат далече при удар.

— Когато бях на твоите години и играех бейзбол, игрището беше горе-долу толкова голямо.

— Но това игрище е малко.

— За Марс — да. Но на Земята дори топките на големите не могат да отлетят много далече, когато ги удариш.

— Заради гравитацията! — Каквото и да значеше това.

— Точно така. Земята привлича по-силно.

Той ми подаде ръкавицата и аз застанах зад главната база. Татко стоеше на мястото на пичъра и двамата започнахме да си прехвърляме топката.

— Онзи пичър вчера добре те цапардоса.

— Аха. Уцели ме точно по капачката.

Татко се засмя.

— Видях те как хукна, когато се изправи. Това ми хареса.

Той хвана топката и я запрати обратно.

— Само че не разбрах защо се опита да хванеш третата база, щом само коляното ти е било ударено?

— Не знам.

— То беше очевидно. — Той ми изпрати една ниска топка. — Санди току-що беше ударила и ти правеше място за втората база. А озовеш ли се веднъж там, ти си в печеливша позиция.

— Знам — казах аз. — Просто имах добра преднина и тръгнах натам.

— Така беше. — Татко се засмя и ми подаде една тежка топка. — Такава си е моята Ема! Ужасно си бърза! Със сигурност можеш да стигнеш третата база, стига да работиш достатъчно упорито. Ние с тебе се упражняваме доста усърдно и ти можеш да станеш истинска спринтьорка…

Тичах през откритата пустиня, по спечения окислен пясък. В съня ми широката равнина беше като Лазурния каньон, изпълнена с годен за дишане въздух. Тичах боса, само по шорти и тениска. Нежната прегръдка на Марс не спираше полета ми и аз се носех напред, а ръцете ми се движеха като при плуване, както ме беше учил баща ми. Никой досега не беше обръщал сериозно внимание на бягането в условията на марсианска гравитация. Аз си изработвах свой собствен стил с помощта на татко. Това беше нещо като състезание, в което всички останали бяха далеч зад гърба ми. С мощни тласъци на бедрата се отблъсквах от горещия ситен пясък и усещах лекия хладен повей край тялото ми. Чувах гласа на татко:

— Тичай, Ема, тичай!

И аз тичах през червената равнина, свободна и могъща, все по-бързо и по-бързо, и имах чувството, че мога да достигна и задмина хоризонта пред мене, да обиколя цялата планета.

Влязоха Надежда и Мария-Ана и ме събудиха с разговора си за излишната биомаса. Сърцето ми думкаше, а кожата ми беше влажна. В главата ми още отекваше викът на баща ми:

— Тичай!

Вече се работеше непрекъснато по завършването на звездолета. Надежда и Мария-Ана будуваха по цяла нощ в стаята, вглъбени в програмите и получените резултати. Това беше направо смешно, защото полицейските кораби на комитета едва ли имаха намерение да минат още веднъж по същия път, след като веднъж вече го бяха направили. Въпреки това на звездолета бързаха и съквартирантките ми с всеки изминал ден ставаха все по-сериозни.

— …Степента на затваряне на цикъла за което и да е вещество зависи от степента му на потребление в системата — Е, и прираста му при непълен цикъл — е… — мърмореше молитвено Надежда и ме поглеждаше злобно, защото отказвах да работя с тях повече от няколко часа на ден. Над малкото бюро светеше настолната лампа, а Мария-Ана седеше изгърбена пред компютъра и изписваше някакви цифри на екрана…

— Коефициентът на затваряне на веществото К се определя по следния начин: К е равно на I минус е върху Е…

А степента на затваряне за цялата система беше сложно съчетание от степените на затваряне на всички рециклирани вещества. Те обаче не можеха да повишат в нужната степен този основен коефициент, колкото и да се стараеха. Аз самата с всички сили се опитвах да направя изчисленията. Ала пълното затваряне не беше естествено, то не съществуваше никъде в природата, освен може би във Вселената като цяло. Но дори и там всеки голям взрив без съмнение е част от нещо още по-голямо… В звездолета слабото място беше рециклирането на отпадъците. Тук не можеха да се справят с натрупването на хлориди или хуминови вещества в реакторите, преработващи водораслите. Освен това не бяха в състояние да рециклират напълно труповете, независимо дали са животински или човешки. Имаше някои минерали… ако успееха да ги въведат наново в системата, да ги използват за нещо, което да ги трансформира в нещо друго, участващо в кръговрата… Ние работехме — час след час, видоизменяйки и изпитвайки различни бактерии, жонглирайки с физико-химичните процеси, опитвайки се да създадем змия, захапала опашката си, която да обвива цялата галактика.

Една вечер, когато те излязоха, аз разпечатах цялата програма и я попълних с изчислените от мен цифри, за да открия точката, в която натрупванията биха нарушили баланса на системата до степен да я унищожат. Получих около седемдесет години.

Това беше забележително постижение при възможностите, с които разполагаха на кораба, но Вселената е нещо огромно и те имаха нужда от нещо повече.

Един ден, докато мислех върху проблема за затварянето на цикъла, седмица или малко повече след като полицейските кораби ни подминаха, Андрю Дъгинс, Ал Нордхоф и Валенски ме спряха в коридора. Дъгинс изглеждаше болен и подут, сякаш това положение на нещата му беше нанесло тежък удар.

— Чухме, че си помогнала на въстаниците да се изплъзнат от полицейските кораби на комитета, които са прелетели наблизо — заяви той с обвинителен тон.

— Кой ви каза? — поинтересувах се аз.

— На кораба говорят — тросна се той.

— Кой по-точно?

— Това няма никакво значение — заяви Валенски на отривистия си, тромав английски. — Важното е дали наистина полицията на комитета ни е подминала, докато ние тримата бяхме затворени миналия петък?

— Да.

— И ти си била оръдието, разработило плана за измъкването?

Замислих се. Е, добре, наистина го бях направила. И исках да се знае. Погледнах Валенски в очите.

— Може да се каже.

Странно чувство — да си кажеш откровено какво мислиш…

— Помогнала си им да избягнат залавянето! — избухна Дъгинс. — Сега можехме да сме свободни!

— Съмнявам се. Тези хора щяха да се съпротивяват. Полицията можеше да направи всички ни на пух и прах. Много е възможно да съм ви спасила живота.

— Важното е това, че си помогнала на метежниците — заяви Валенски.

— И си им помагала през цялото време — добави Дъгинс. Ясно долавях излъчващата се от него злоба, но не можех да я разбера. — Участието ти в нападението на рубката беше просто номер, нали? Предназначен да спечели доверието ни. Съобщила си им за нашите планове, а сега им помагаш!

Сдържах желанието си да му кажа, че обвиненията му са нелогични. Както вече отбелязах, параноята е нещо обичайно в условията на полет.

— Ти как мислиш, Ал? — подхвърлих небрежно.

— Мисля, че си предателка — каза тихо той, но аз го разбрах.

— Когато се върнем на Марс — заяви Валенски, — ще докладваме за поведението ти. Освен това няма да вземеш участие в командването на обратния полет. Ако въобще се върнеш.

— Връщам се на Марс — отсякох аз, все още смаяна от думите на Ал.

— Така ли? — изсумтя насмешливо Дъгинс. — Сигурна ли си, че ще намериш сили да се измъкнеш от леглото на Давидов, когато дойде време да се връщаме?

— Андрю! — чух Ал да протестира.

В този момент вече бях сменила посоката и крачех бързо към столовата. Скръц, скръц, скръц.

— Проклета предателка! — изкрещя след мене Дъгинс. Спътниците му се заеха да го убеждават нещо, а аз завих зад ъгъла и се постарах да се отдалеча достатъчно бързо, за да не ги чувам.

Разстроена от този сблъсък и със съзнанието за натиска, който ми се оказваше все по-осезаемо от всички страни (чудех се кога ли налягането ще ме превърне в някаква нова субстанция), бродех из различните ниши и фоайета около столовата. Есенните цветове избледняваха в зимни — мръснокафяви оттенъци, повече сребро и бяло. В декоративната галерия между причудливите завеси по стените се мъдреше и едно табло, запълнено със съобщения, шеги и предложения. Спрях пред него и едно изречение веднага привлече погледа ми: „Само при стрес, възникнал в резултат на крайно социално напрежение, синергетично се появяват адекватни алтернативни технически стратегии.“ Господи, помислих си, кой ли майстор на перото е измъдрил това? Погледнах надолу — беше се подписал някой си Бъкминстър Фулър. Нататък произведението продължаваше така: „Тогава ставаме свидетели на тържество на разума над материята и на бягство на човека от идентичността му с някой ограничен географски район.“ Може и така да е.

Част от таблото беше заета от предложенията за име на звездолета. Всеки можеше, ръководейки се от предпочитанията и вкуса си, да изпише названието, което му харесва. Таблото вече беше запълнено с предложения. Повечето бяха глупави: „Първи“, „Едно“, „Звездолетът“. Имаше и по-добри. Тук се долавяше някаква алюзия с класиката: „Ноев ковчег“, „Санта Мария“, „Кон Тики III“… Други съединяваха имената на двете половини на звездолета — „Лердалго“, „Идмонтов“, — но аз се съмнявах, че ще бъде предпочетено някое от тях. В средата на таблото беше изписано едно име, което според слуховете беше измислено от Давидов — „Аникарус“. Харесваше ми. Също и „Трансплутония“, което звучеше като „Вампирите на открития Космос“. Около една трета от имената бяха на кирилица и трудно бих могла да ги възпроизведа. Сигурно бяха руски. Във всеки случай звучаха добре.

Докато ги гледах, аз си припомнях всичко, което се случи. Мислех си за Давидов, за Суон и Бритън, за Дъгинс и Валенски. Ако се върнех на Марс, сигурно щях да си имам неприятности… Ако? Не, когато се върнех! Обхваната от някакъв неадресиран към никого гняв, изведнъж изпитах желание да прибавя още едно име на таблото. С възможно най-големите букви, в оранжево, точно под предложението на Давидов аз изписах: „КОРАБЪТ НА ГЛУПЦИТЕ“. Корабът на глупците! Колко подходящо! Бяхме живата илюстрация на тази алегория, а аз се откроявах в центъра сред главните герои. Тази мисъл ме накара да се засмея. Почувствах се по-добре, въпреки че нямаше логика, и отидох да ям.

На следващия ден обаче потиснатостта ми се върна. Чувствах се като парче хондрит, видоизменено в някакъв друг камък. Този случай отклони привичното течение на живота ми и не виждах никакъв начин да го върна обратно. Всичките ми възможности за избор бяха в друга посока и вероятността да се стигне до катастрофа ми се струваше все по-голяма. Това чувство за натиск ставаше все по-непоносимо, затова се запътих към центрофугата да потичам. Хубаво беше да усетя гравитацията и да бягам като хамстер в колело, като някакво създание, пред което няма избор.

И аз тичах. Подът на центрофугата беше покрит с извити дъсчици, стените и таванът бяха бели, изпъстрени с червени кръгчета, които подсказваха на бегача къде се намира. Имаше и немаркирани, второкласни пътеки — бавна отдясно, бърза отляво. Обикновено отивах до лявата стена и бягах, загледана в дъсчиците, движещи се под ходилата ми.

Изведнъж чух тропот на бягащи крака точно зад гърба си. Помислих си, че е някой побъркан спринтьор, и се отместих. Беше Давидов. Той се изравни с мен.

— Може ли да потичам с тебе?

Кимнах, макар че не обичах да тичам с други. Няколко оборота бягахме така.

— Винаги ли бягаш толкова бързо? — попита той.

Когато тичам, аз всъщност си правя тренировка на средна дистанция. Целта е да се достигне около деветдесет процента от максималния пулс и да се задържи така в продължение на двадесет-тридесет минути. Това е пределът. Когато Давидов ми зададе този въпрос, бях бягала близо половин час и вече бях пред припадък. Въпреки това отговорих:

— Понякога и по-бързо.

Той изпръхтя. Продължихме да тичаме. Дишането му се учести.

— Май се готвите да потегляте? — попитах аз.

— Аха. След няколко дни… струва ми се.

— Ще затворите ли цикъла?

Той ми хвърли бърз поглед. Знаеше, че не допускам такава възможност. После отново се загледа в пода и се замисли.

— Не — каза най-сетне. Още няколко крачки. — Имаме загуба на вода. Натрупване на отпадъци. Горивото не достига.

— Колко време ще издържите?

— Осемдесет. Осемдесет години.

Усмихнах се, горда от собствените си изчисления. Трябваше да ме привлекат на своя страна още от момента на излитането.

— Това не те ли притеснява?

Той отново се загледа в пода. Тичахме известно време, докато направихме почти пълна обиколка.

— Притеснява ме! — внезапно избухна той. Това признание беше съпроводено с леко забавяне на темпото. — Да, притеснен съм. — Още няколко крачки. — И има за какво. Хайде да спрем! Ще дойдеш ли с мен в игралната зала?

— След няколко минути.

Той рязко забави крачка и се прехвърли на дясната пътека. Махнах с ръка, без да се обръщам, и отново се затичах, като си мислех за изражението му и явното облекчение, с което каза: „Да, притеснен съм.“

След като пробягах шест хиляди метра, аз се измъкнах от центрофугата и бързо се обтрих с гъбата. Тръгнах към игралната зала освежена, едновременно уморена и силна в условията на безтегловност.

Давидов беше сам в един уединен ъгъл на салона. Седеше на маса за двама, загледан през малкия илюминатор в стената до него. На борда на нашия кораб сезоните сякаш препускаха — сега стените бяха в мрачни тонове, кафяво, сивосиньо и сребристо. Седнах до него и двамата се загледахме в малкия звезден квадрат. Той ми донесе чаша мляко. Едрото му мургаво лице беше напрегнато и съсредоточено, а очите му избягваха да срещнат моите.

— Осемдесет години не е кой знае какво — отбелязах аз.

— Не е, но може и да стигнат с малко повече късмет.

— Но е по-малко от това, на което разчитахте.

— Така е. — Устните му бяха стиснати. — Много по-малко.

— Какво ще правите?

Той не отговори. Отпиваше от чашата и подръпваше бузите си. Никога досега не бях виждала на лицето му такъв израз на неувереност. Замислих се. Беше посветил голяма част от живота си на идеята за звездолета и междузвездното пътешествие. И изведнъж тя беше на път да се превърне в действителност! — и тази действителност далеч не беше така съвършена, както му се беше струвала. Всичко се беше оказало по-опасно и сега той беше изпълнен със съмнения. Ставаше му ясно, че може би е повел хората на смърт. Четях го по лицето му. Този преход от идея към реалност му въздействаше точно както можеше да се очаква — показа му възможността за провал, засили усещането за опасност и го уплаши.

— Можете просто да се откажете — обадих се аз. — Да се насочите към земна орбита и да кажете на земяните какво сте направили и защо. Ако ви помогнат, можете да направите истински звездолет. Комитетът няма да се осмели да ви нападне във въздушното пространство на Земята.

Той поклати глава.

— Няма и да се наложи. Американската и руската армия ще го направят вместо него. Ще ни арестуват, ще ни отведат на Земята и ще питат комитета какво иска да направят с нас.

— Но не и ако комитетът бъде свален от този бунт, за който ми каза.

— Съмнявам се, че това ще стане. Комитетът има твърде голяма власт, а и Земята стои зад него.

— Добре тогава. Имате на разположение осемдесет години — можете да си играете на криеница в самата система, да се свържете с Марс и Земята и да им кажете кои сте, да избягвате пленяването дотогава, докато станете пословични и никой вече не би се осмелил да ви направи нещо…

Той отново поклати глава.

— Ще ни изловят като пилци. Затова ли се решихме на тази стъпка?

— Но осемдесет години не са достатъчни за междузвезден полет!

— Напротив, достатъчни са…

— Олег, не можеш да твърдиш, че са достатъчни само защото ще успеете да се доберете до най-близките звезди. Ще трябва да си потърсите годна за живеене планета, а осемдесет години няма да ви стигнат.

Той се загледа през прозореца и отпи няколко глътки от чашата си.

— Само че дотогава ще подобрим животоподдържащата система. Това ще ни даде повече време.

— Чудя се как можеш да твърдиш подобно нещо.

— Имаме добро оборудване и резервни части, както и един от най-способните екипи по проектиране на животоподдържащи системи. Ако той си свърши добре работата, ще имаме предостатъчно време.

Погледнах го.

— Ако…

Той кимна със същото загрижено изражение.

— Знам. Не ми остава нищо друго, освен да се надявам, че екипът е най-добрият, който би могъл да съществува.

Поседяхме още малко, без да разговаряме, после гласът на Айлин извика Давидов по някаква работа и аз останах сама да размишлявам върху смисъла на последното му изречение. Не мога да твърдя, че не ми беше ясно за какво става дума. Скръцнах със зъби — натискът продължаваше да се засилва.

По-късно същия ден вечерях със Суон. Чувството за натиск и неувереност продължаваше да нараства. Суон беше в прекрасно настроение, надълго и нашироко ми обясняваше какви подобрения трябва да се направят в ракетната система и управлението на звездолета. Щеше да им се наложи да преминават неведнъж от ускорение към забавяне и сега те бяха в състояние да намалят разхода на гориво.

— Какво става с тебе? — попита ме той, когато усети, че почти не участвам в разговора.

— Как възнамерявате да се измъкнете от Слънчевата система? — отклоних въпроса аз. — Нали полицията на комитета ще забележи реактивната струя?

— През цялото време, докато двигателите работят, между нас и тях ще има някаква преграда. Отначало между нас и Марс ще бъде Слънцето, после, когато стигнем Сатурн, ще изгасим двигателите. Ще влезем в орбита за известно време и след това ще се отправим по инерция към Плутон. — Той ме погледна някак особено. — Всъщност пламъци почти няма да има. А ти ще можеш ли да запазиш всичко това в тайна?

— Освен ако не го измъкнат насила от мен — заявих мрачно. — Или не ме упоят. Затова най-добре е да не ми казваш нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Дъгинс и Валенски имат намерение да съобщят на комитета, че съм ви сътрудничила. За това, което знам, мога да свърша на Амур.

— Господи! Ема, ще трябва да отречеш обвиненията им. Повечето от онези, които се връщат, ще те подкрепят.

— Може би. Там ще бъде такава бъркотия!

— Знаеш ли, ще взема един литър вино.

На „Ръждивият орел“ правеха добро бяло вино, и то само от няколко лози. Докато го донесе, аз се опитвах да си спомня дали на звездолета щяха да оставят няколко лози. Не, твърде много отпадъчни продукти се получаваха.

Изпих по-голямата част от виното, като се включвах само от време на време в разговора. След вечерята тръгнахме към стаите си. Пред моята врата Ерик ме целуна и аз му отговорих почти сърдито. Бях пияна.

— Да отидем в моята стая — предложи той и за своя изненада се съгласих.

Отидохме в стаята му и през ум не ми мина тогава да си задам въпроса дали това е мъжът, с когото бих искала да легна… Угасихме светлината и се съблякохме, докато плавахме прегърнати и се целувахме. В безтегловност любовните ласки бяха както обикновено тромави и очарователни — да се държиш за леглото и бавно да се движиш в онези злощастни моменти, когато ти се налага да използваш лепящите се лентички… Аз се отдадох изцяло на преживяването, изумявайки се за кой ли път колко близки помежду си са любовниците. Заля ме вълна от обич към този мой приятел, този жизнерадостен и нежен мъж, този побъркан беглец, спасяващ се от хората. Какво да мисля за него? От какво в крайна сметка се спасяваше той, ако не от бъркотията и потисничеството на Марс, от пълната лудост на Земята — дома, от който бяхме излезли, нашия дом, — бягаше от цялата тази омраза и войната. Ако всички те можеха да разберат, че и останалите са хора — също като любовниците ни… Може би на звездолета щяха да си го припомнят, мислех си с мъка.

— Ема — каза той, докато бавно плавахме прегърнати. — Ема?

— Да?

— Моля те, ела с нас.

— О, Ерик!…

— Моля те, Ема. Ние имаме нужда от тебе. Животът ни ще бъде хубав, един истински човешки живот. И аз имам нужда да си до мен. Без тебе ще е толкова по-различно…

— Ерик!

— Да?

— Искам да живея на Марс. Там е домът ми.

— Но… — Той замълча и въздъхна.

Изведнъж усетих безтегловността като силно притегляне, което ме притискаше от всички страни. От очите ми се стичаха сълзи.

Това беше моят шанс да взема участие в най-великото пътешествие на човека. Искаше ми се да не съм пила толкова много.

— Искам да си ида в стаята — прошепнах аз. Светнах настолната лампа и улових дрехите си във въздуха, като избягвах погледа на Ерик. Преди да си тръгна, го целунах.

— Ще си помислиш ли? — попита той.

— О, да… Ще си помисля.

3

През следващите няколко дни те направо опустошиха „Ръждивият орел“, като оставиха от него толкова, колкото да се прибере обратно у дома. Надежда и Мария-Ана имаха измъчен вид. Един ден аз им помогнах да си съберат багажа, за да се прехвърлят на звездолета. Мария-Ана си изтри очите и ме прегърна. Трите застинахме като изваяние на трезвата женственост в един побъркан свят… после си тръгнаха.

Голата празна стая действаше много потискащо. Излязох и тръгнах да обикалям из кораба, избягвайки привичните лепящи се подове и перила, като лениво се обръщах на пръсти, за да преодолея честите завои. Носех се като насън, пътешествайки из целия кораб, и отказвах да забележа познатите лица, които срещах от време на време. Беше нощ и коридорите бяха полутъмни, осветени само от маркиращи лампи. Тук-там из нишите седяха групички от хора и тихо разговаряха, а колбичките с напитки се рееха над тях, сякаш вътре бяха затворени духове. Когато минавах покрай тях, никой не поглеждаше към мен.

Бродех из тихите коридори на спалното отделение (през отворените врати се виждаше как хората приготвят багажа си, за да се прехвърлят на звездолета), нагоре към огромните тъмни платформи за излитане, сред изоставеното минно оборудване, крановете, подобни на чудовища или на тъжни потрошени роботи, едва видими в сянката, която хвърляха. Надолу по шахтата към електроцентралата, където се разливаше ярка светлина, нещо бръмчеше и нямаше жива душа. После отново нагоре към командната кабина там застанах пред широкия прозорец и се загледах навън към звездолета.

Да, помислих си, такива работи… Можех да участвам в първия полет към звездите. Чувствах, че всичко трябваше да стане някак по-тържествено, да получа официална покана. Да събеседвам с многочленни комисии, да попълвам купища тестове, да участвам във видеопредавания и да съм в центъра на вниманието на два свята. Вместо това два стари миньорски кораба, вързани един за друг от няколко непокорни приятели — и аз съм поканена да участвам в полета от същите тези приятели, в това число от двама мъже, които от доста години не са ми безразлични. Това не ми изглеждаше справедливо. Припомних си всички прочетени истории за междузвездни полети, за всички онези ненормални, изродени, затънали в кръвосмешение малки общности. Но по време на тази експедиция, участниците в която щяха да дочакат края на пътуването, до подобно нещо нямаше да се стигне. Или пък щеше? Дали бляновете по безкрайните простори нямаше да ги доведат до лудост? Изведнъж почувствах с цялото си същество, че съм затворена във въздушно балонче, което приличаше на твърде широк скафандър — бях в подводница, потънала на милиони метри в дълбините на безвъздушния океан.

Не, не можех да тръгна с тях. Те вероятно бяха способни на това. Ако заминех с тях, двете с Надежда щяхме да накараме тази животоподдържаща система да работи без прекъсване, сигурна съм — но аз не можех да тръгна. Имах нужда да усещам почва под краката си — голата марсианска почва.

Видението от книгите отново изплува пред очите ми. Видях двойния кораб да лети в пространството празен, на светлинни години далеч — като скелет на една неуспяла идея.

Можех да им попреча да отпътуват. Тази мисъл ме накара скришом да хвърля поглед към мълчаливите фигури, седнали пред пулта. Никой не ми обръщаше внимание.

Не можех да направя нищо на звездолета. Но ако повредя по някакъв начин „Ръждивият орел“, щях да ги принудя… какво? Нямаше да ни убият и може би всички щяхме да бъдем спасени… В кабината на Давидов се намираха кодовете, с които се отваряха крановете на резервоарите с деутерий.

Не го мислех сериозно. Отдалечих се от командната кабина и продължих да се нося във въздуха като безплътен дух, докато стигнах стаята на Давидов в едно от разклоненията на коридора на горния етаж. Вратата беше леко открехната. Вътре светеше.

Почуках на вратата, като се придържах към перилата отстрани. Никакъв отговор. Надникнах вътре и се огледах. Май беше празно. Стаята се осветяваше само от една настолна лампа. Тъкмо се наканих да стъпя на лепящия се под, но размислих — щях да вдигна шум. Отворих вратата още малко и се вмъкнах вътре.

Той спеше. Беше събрал два стола и лежеше върху тях — на единия главата и раменете, коленете на другия. Устата му беше полуотворена и дишаше спокойно. В светлината на лампата забелязах, че косата му е също толкова ситно къдрава, както и лепящият се килим на пода.

Дълго плавах във въздуха, вглеждайки се в тъмното му лице, което изглеждаше още по-мургаво в полумрака. Видът му беше съвсем обикновен.

На масата в светлия кръг се виждаха няколко разпръснати листа, захванати със скоба. След като така или иначе се бях вмъкнала без покана, аз се отблъснах леко от стената и се надвесих над тях.

Това бяха схеми, няколко варианта на едно и също нещо. Под един от листовете лежаха пергел и линия. Всички чертежи изобразяваха окръжност или нещо подобно — някакви конструкции, начертани с няколко врътвания на пергела, в резултат на което се получаваше сплескана от едната страна окръжност. Около нея под различни ъгли бяха разположени малки триъгълници, защриховани с молив. Вгледах се в едва различимите драсканици под дългите редици цифри. „С нещо трябва да оставим следа в този свят, да покажем, че въобще сме били някога тук…“ Буквите бяха размазани, сякаш с ръба на дланта. Последният замах беше оставил дълга черта през целия лист.

Дълго гледах малките черни триъгълници, като от време на време хвърлях поглед към лицето на Давидов. Планове за паметник на група хора, напускащи всичко, което човечеството беше измислило и изстрадало заедно… „Нещо, което да покаже, че въобще сме били някога тук…“ Докато плавах из тази сумрачна стая, в която се чуваше единствено бученето на отдушниците, започна да ме обзема чувство за вътрешна пустота, за вакуум. Всички ще умрем. За пръв път в живота си бях изпълнена от тази мисъл и й повярвах. Отсрочката, която си бяхме извоювали, ни даваше възможност да я избягваме, защото имахме пред себе си цяло хилядолетие. Но този момент щеше да настъпи. Чертежите пред мен ме навеждаха на мисълта за надгробни камъни. Проекти за гробница. Това е начинът да покажем, че сме били тук — то е всичко, което можем да направим.

Плавах във въздуха над спящия мъж, простряна хоризонтално над него. Дори изгнаникът иска да бъде запомнен. Тази жалка групичка, обсебена от безумна мечта… Искаше ми се да бъда сукуб, за да мога да го притежавам, без да го събудя напълно, докато разумът и човешкото у него спят. Той въздъхна в съня си. Конвулсивно потръпнах и се отдръпнах от него, отблъснах се от стената и се измъкнах в коридора. Планът ми да повредя „Орела“ вече не съществуваше. Не беше моя работа да се меся в начина, по който някой е решил да умре или да остави преди това следа на този свят.

Скоро всички те щяха да са спомен.

Върнах се в стаята си и се унесох в тревожен сън. Веднъж почти се събудих и открих, че съм се свряла в ъгъла, изправена до леглото. Напипах един от коланите, прикрепих го с лепенките от двете ми страни и отново се унесох. Беше онзи неспокоен сън, когато час по час се будиш и ти се струва, че изобщо не си заспивала. Можеш да си спомниш сънищата, които по-скоро ти приличат на размишления, на отражение на дневните мисли, леко изкривени. Продължавах да спя, добрах се, без да се будя, до тоалетната и се върнах обратно, после отново потънах в сън. Не ми се искаше да се събудя. Бях уморена.

Часове по-късно ме събуди чукане на вратата. Изскочих от паяжината си и се спрях чак в отсрещната стена. Опитах се да се съсредоточа и отворих вратата.

Беше Давидов. Примигнах — още не се бях събудила напълно и ми се струваше, че предишната ни среща продължава.

— Каним всички на звездолета за последно събиране. Само за час-два.

— Време ли е?

Той кимна.

— Искаш ли да тръгнем заедно? След малко потеглям.

— Аха. Разбира се. Чакай да се съвзема.

След като си оправих тоалета, аз се присъединих към него на платформата за катерите, после двамата прекосихме пространството, отделящо двата кораба. Звездолетът беше същият, работата продължаваше да кипи.

„Лермонтов“ беше по-празен, отколкото го помнех. Давидов ме преведе през импровизирания тунел, свързващ двата кораба, и ми показа спалното отделение на „Идалго“. Стените бяха изкъртени и сега спалните бяха двойно по-големи. Изолаторът беше разширен, явно с цел да бъде използван като склад. Минахме покрай купища пластмасови кашони, един от които почти препречваше коридора.

— Още се нанасяме — обясни Давидов.

Беше изпълнен с тиха гордост — капитан на нов блестящ звездолет! Всичките му съмнения бяха изчезнали през нощта, докато моите се бяха увеличили още повече.

— Уморена съм — оплаках се аз.

Върнахме се в командната кабина на „Лермонтов“. До събирането имаше още малко време. После онези от нас, които се връщаха на Марс, щяха да се приберат на „Ръждивия орел“. Времето на раздялата беше дошло.

Щяха да оставят на „Орела“ само един катер и толкова гориво, колкото да достигнем скорост петдесет километра в секунда и после да намалим — това означаваше да обикаляме около Слънцето и практически да изминем по-голямата част от пътя в безтегловност. Когато Давидов ми го каза, аз изругах. Не мога да търпя безтегловността!

— Съжалявам за всичко, което ти причинихме — обади се той, застанал пред прозореца. — Въвлякохме те в неприятности…

— Хм…

Той стоеше с гръб към мен.

— Докато се приберете, нещата ще се успокоят.

— Надявам се.

Не ми се мислеше за това. Бяхме заслужили да се върнем и да намерим всичко спокойно.

— Съжалявам, че няма да дойдеш с нас, Ема.

Това ме разсъни. Загледах се в гърба му.

— Защо?

— Ти… Ти беше последният аутсайдер. Не съм разговарял с хора като тебе от години — искам да кажа, не съм разговарял истински. Ако… ако се беше съгласила да дойдеш с нас, това щеше да значи много за мен.

— Не бива да се чувстваш виновен, че се връщам обратно на Марс, каквото и да става там — заявих безжалостно.

— Да, да. Сигурно. И… не мисля, че това, което се случи между нас преди много години, е свършило веднъж завинаги…

Най-сетне се обърна с лице към мен и се приближи.

— Бих се радвал да си до мен — бавно изрече той.

— Ако бях решила да тръгна с вас, аз също щях да се радвам. Само че няма да тръгна — продължавах да упорствам аз.

— Знам.

Той отмести поглед. Явно беше, че думите не му достигат.

— Твоето добро мнение означава много за мен.

— Е, не чак толкова — казах уморено.

И това беше вярно.

Той се намръщи. Устните му болезнено се свиха. Вътре в мен нещо се преобърна. Настроението ми започваше да се оправя. Бавно се изправих (бях се облегнала на навигаторския стол), приближих се до него, надигнах се на пръсти и леко го целунах по устните. Хиляди думи напираха в мен.

— Харесваш ми, Олег Давидов — изтърсих не на място.

Той понечи да ме прегърне, но аз се отдръпнах.

— Хайде да вървим долу на игрището. Срещата не може да започне без тебе.

Запътих се към вратата с твърдото убеждение, че продължението на разговора е излишно.

На вратата той ме спря и без да каже дума, ме притисна до гърдите си, в една от онези мечешки руски прегръдки, от които ти става ясно, че духът си е дух, но плътта е слаба. Отвърнах на прегръдката, обзета от спомена за времето, когато бяхме млади. После двамата слязохме по шахтата на преустроената спортна площадка… И така се разделихме.

Прощалната среща се състоя на широката площадка, която бяха разчистили на „Лермонтов“. Беше особено и непривично. За всяка от групите другите бяха мъртви. Аз се чувствах така, сякаш километри пластил ме отделяха от останалите. После всички се раздвижиха, започнаха да се сбогуват. Всичко стана много бързо. Чувствах се безкрайно уморена. Надежда и Мария-Ана ме откриха и започнаха да ме прегръщат. Тръгнах с останалите към коридора, водещ към платформата, изричайки:

— Довиждане… На добър път… Довиждане…

Тогава пред мене застана Ерик и ме прегърна. До него стоеше Давидов. Двамата се спогледаха. Давидов каза:

— Тя е това, което трябва да оставиш тук, нали?

После ме хвана за ръката и ме изведе в коридора.

— Довиждане! — извика Ерик.

— Да… — едва успях да изрека, после се озовах на платформата.

— Сбогом, Ема. Благодаря ти за помощта.

— Добре, не говори повече — казах аз със свито гърло.

Той поклати глава.

— Сбогом, Олег Давидов — изрекох едва.

Той се обърна и напусна платформата. Качих се на катера и излетяхме обратно към „Ръждивият орел“, където беше започнало всичко. Когато се озовахме там, членовете на новия екипаж се спогледаха. Имаше трима от Космическия съюз, които бяха предпочели да се върнат, десетина-дванадесет яростни противници на метежа, групирани около Дъгинс и Валенски, и още толкова, които бяха подкрепили бунтовниците или не даваха пет пари. Тръгнахме към командната кабина в мълчаливо съгласие. Аз се приближих до прозореца и се загледах в звездолета. Слънцето беше зад нас и за секунда нашата сянка прекоси повърхността на двата съединени кораба.

Стоях до прозореца и гледах. Не можех да мисля — всяка мисъл припламваше в главата ми и само след миг замираше.

Звездолетът потегли. Безпомощно обикалях пред прозореца, следвайки движението му, и гледах заедно с останалите как корабът се отдалечава и се превръща първо в ярък пояс, после в огърлица, в гривна, в пръстен, в скъпоценен камък — докато накрая съвсем се смали и изчезна.

Не ни оставаше нищо друго, освен да си вървим у дома, на родната червена планета. При тази мисъл изпитах огромно облекчение — напук на всичко останало.

После всички се заехме с работата, на която бяхме способни, и аз започнах в усамотението на празната си стая тези записки — един опит да съхраня за Ема от следващите столетия някакъв спомен за случилото се през тези месеци.

Без съмнение екипажът на „Ръждивият орел“ е най-странният, който някога се е намирал на борда му. Етел Юргенсон, Юрий Копанев и аз работим в командната кабина, като задълженията ни се свеждат най-вече до наблюдение. Валенски на свой ред наблюдава нас, разхождайки се из командната кабина като учител по време на контролно. Джинджър Симс, Ейми ван Данке и Никос Микора, един от членовете на Космическия съюз, които предпочетоха да се върнат (много скромен човек), се грижат за фермата, а още трима-четирима им помагат, в това число и Ал Нордхоф. Те се отчитат пред мен, но Валенски настоява да присъства през цялото време, докато ми докладват.

Независимо от тази атмосфера на недоверие отношенията между различните фракции са далеч по-добри, отколкото в началото. На четвъртия ден от полета Юрий и Дъгинс се сбиха в столовата. Наложи се Сандра и още няколко души да ги разтървават. Двамата началници бяха доста разкрасени, особено Дъгинс, който прелетя на заден ход през масата. Една твърде радостна гледка за очите ми. В продължение на няколко дни приличахме на два въоръжени враждебни лагера. В крайна сметка отидох в стаята на Валенски да си поговорим.

— Върши си твоята работа, а ние ще си гледаме нашата. Нека всеки се занимава с това, което е негово задължение. Когато се върнем на Марс и ни арестуват, всеки ще може да каже това, което смята за нужно.

— Аз нямам проблеми — заяви той. — Ти си тази, която може да си има неприятности, не аз.

Сигурно беше така. Но от този момент нататък нещата се поуспокоиха. Още при първите ни неофициални срещи Юрий предложи да завземем кораба и да летим към Земята, но идеята беше отхвърлена. Първо, никой не искаше да се стига до конфронтация с правоверните ни колеги. Но — което беше по-важно — струва ми се, че никой нямаше желание да тръгва към Земята. Тези нейни войни, милиардите гладуващи, гравитацията — всички ние инстинктивно чувствахме, че на Марс никога не може да бъде толкова зле. Освен това, както правилно отбеляза Сандра, Земята е родина на онези, които ни управляват, така че не би могла да ни бъде убежище.

И така, летяхме към Марс и чакахме. Прекарах тези дни като сомнамбул — докато водех записките, умът ми витаеше някъде из изминалите месеци или блуждаеше около Сатурн със звездолета и екипажа му — моите приятели. Отначало не бях в състояние да контролирам мислите си и се лутах из кораба, без да чувам какво ми говорят спътниците ми. По-късно успях да се овладея, защото забелязах колко демобилизиращо действа държанието ми на останалите.

Нямахме предавател, така че трябваше мълчаливо да изслушваме онова, което приемникът ни улавяше. Не беше кой знае какво. Най-общо казано, на Марс безредиците продължаваха и това ни правеше неспокойни — какво ли ни чакаше там?

Не след дълго вече ще знаем. Тези записки запълваха седмиците ми, колкото и да са недодялани — кой би могъл да изрази с думи удивителната канонада на вече преживяното? Но поне времето ми минаваше по-леко. Днес започваме да намаляваме скоростта — наближава благословеният миг, в който ще стъпим здраво на краката си. А не след дълго ще навлезем в космическото пространство на Марс. Ако съм в състояние, ще продължа да водя записките си, за да оформя нещо като финал. Страх ме е обаче, че ще хвърлят всички ни в затвора.

На Марс ни посрещнаха въстаниците.

Никога няма да забравя какъв вид имаше Андрю Дъгинс. Действителността не беше оправдала надеждите му. Негодниците навсякъде бяха навирили глава, дори и на родната му планета, където най-малко очакваше, и нямаше никакъв начин да им избяга.

Аз обаче съм сигурна, че и някои от нас, които бяхме помагали на метежа, бяха не по-малко уплашени от факта, че ни посрещаха противниците на комитета.

Ето как стана всичко. Посрещнаха ни точно край орбитата на Амур с един от онези малки полицейски кораби, които патрулират космическото пространство около Фобос и Деймос и извозват затворниците на Амур. Докато гледах през прозореца на командната кабина към червения сърп на планетата и се питах дали някога краката ми ще стъпят още веднъж на нея, те нахълтаха откъм асансьора — десетина изтормозени на вид мъже и жени, облечени в работни комбинезони. Насочиха към нас дългите цеви на оръжията си — леки смъртоносни пистолети, и за един кратък инфарктен миг си помислих, че са дошли да премахнат всички свидетели на метежа…

— Това „Ръждивият орел“ ли е? — попита един светлокос мъж — нали не бяхме в състояние да отговорим на сърдитите им въпроси по радиото.

— Да — чуха се два-три гласа.

Мъжът кимна.

— Ние сме от Тексаската секция на съюза „Уошингтън-Ленин“. След като ви освободихме… — той се усмихна, вероятно на недоумението ни, — ще ви заведем по възможно най-бързия начин в Нов Хюстън, който сега е свободен град.

Точно тогава Дъгинс изглеждаше така, сякаш светът се беше сгромолясал. Етел и аз се спогледахме с отворена уста… Юри стисна и двете ни в прегръдките си, без да се притеснява от насочените дула. След малко той започна да обяснява на русия мъж кои сме, но не успя да стигне много далеч, защото ни поведоха към платформата, за да ни прехвърлят на полицейския кораб. Там ни разделиха на по-малки групи и двама от въстаниците ни подложиха на разпит. Не след дълго въведоха и мен в стаята, в която заварих светлокосия мъж и една жена приблизително на моята възраст.

— Вие ли сте Ема Вайл?

Отговорих, че съм аз. Зададоха ми няколко въпроса за Космическия съюз и действията му и аз потвърдих онова, което Юрий и останалите вече бяха разказали.

— Значи тук е имало революция? — попитах ги. — И комитетът е свален?

И двамата поклатиха глави.

— Битката още не е свършила — каза жената, която се наричаше Сюзън Джонс.

Русият мъж беше неин брат.

— Всъщност — добави той, — положението ни не е блестящо. — Мъжът се изправи. — Отначало въстанието обхвана цялата планета, но сега… Все още държим Тексас, само че…

— Това е ясно — прекъснах го и те се засмяха.

— …И руския сектор. В „Мобил“ и на Атлантическия океан все още се водят боеве, както и в тунелите на Фобос. Но във всички останали райони силите на комитета си върнаха позициите.

— А „Роял Дъч“? — попитах със свито сърце.

Те поклатиха глави:

— Там е комитетът.

— Много ли беше страшно?

— Много хора бяха избити — сурово изрече Сюзън Джонс.

— Те разрушиха купола на Елада — добави брат й. — Много хора загинаха.

— Не е възможно! — извиках аз. Елада…

— Но го направиха. Тях не ги е грижа колко хора ще избият. На Земята има пълчища, които чакат да заемат мястото им…

— Но за имуществото ги е грижа — горчиво изрече Сюзън. — Това е добре дошло за нас. Иначе биха разрушили Нов Хюстън още в този момент.

— Оставам с впечатлението, че сте на път да загубите — казах аз.

Те не възразиха.

Внезапно силата на притеглянето се промени. Почувствахме, че натежаваме, после тежестта се увеличи още.

— Аз съм с вас! — заявих неочаквано и за самата себе си. — С вас съм, стига да ме приемете.

Те кимнаха.

— Ще те приемем — заяви Андрю Джонс. — Ще имаме нужда от специалисти по животоподдържащи системи, каквото и да стане.

Притеглянето възвърна обичайната си за Марс сила. Минута по-късно корабът леко се разтърси. Отново си бях у дома.

Така се присъединих към революционерите.

Когато се настанихме в апартамента, използван от тях като главна квартира — това беше в Далаския сектор, в индустриалния район на града, недалеч от водните и въздушните съоръжения, в подножието на кратера на Нов Хюстън, — попитах Сюзън Джонс какво е станало с Дъгинс, Валенски и тяхната група.

Тя се усмихна:

— Обяснихме им какво е положението и им дадохме възможност да избират — дали да се присъединят към нас, или да останат под стража. Казахме им истината за комитета и за това, което се прави на Амур. Обяснихме им, че ако се присъединят към нас и после тръгнат срещу революцията, ще ги разстреляме.

— И какво?

— Някои от тях още не са решили. Повечето от онези, които направиха избора си, предпочетоха да бъдат арестувани.

— Ал Нордхоф е свестен човек…

— Той предпочете ареста.

Разбира се. А всички ние, които помагахме да построят звездолета, бяхме избрали пътя на революционерите. В това нямаше нищо чудно, макар все още да не ме напуска чувството, че някои от нас биха предпочели да ги посрещне комитетът. (Дали и аз не бях между тях?)

Бяхме провели кратка среща с тукашното командване на революционерите — един комитет от малко по-друг вид, миризлива и чорлава група от около двадесет и пет души. Видът им беше като на моите помощници от фермата след изнурителен трудов ден, ако не и по-жалък. Сюзън Джонс им разказа всичко, което знаеше за нашите приключения и историята на спасяването ни — ако можеше да се нарече така. Отговорихме на няколко въпроса. На тях явно им беше приятно да се срещнат с нас — нали ставаше дума за проект, насочен срещу комитета, който се беше оказал успешен. Бях ужасно уморена. Не бях спала от много време. Най-сетне ни поведоха обратно към стаите ни и в момента, в който се добрах до леглото, потънах в дълбок сън.

Днес са ни оставили да почиваме. Андрю каза, че някои от тях искат пак да поговорят с нас. Използвам възможността да запиша историята на нашето пристигане. А сега отново отивам да спя. Марсианското притегляне, което толкова обичам, през тези дни ми се струва доста силно.

Днес следобед говорих с Андрю Джонс. Той ми каза, че революцията е започнала едновременно навсякъде, във всички главни градове на планетата. Целият руски космически флот въстанал и нападнал останалите кораби на комитета, като им нанесъл опустошителни поражения.

— Това ни даде възможност да излетим и да ви посрещнем горе. Ние все още донякъде владеем космическото пространство на Марс.

Железопътните линии били подложени на саботажи, особено при мостовете и другите възлови точки. Въздушните и водните съоръжения във всички градове, както и някои полицейски казарми били щурмувани. Тези последни атаки имали променлив успех. Броят на полицаите бил горе-долу толкова, колкото и на въстаниците, така че още от самото начало битката между тях била решаваща. Биели се по улиците, във всеки град… Съединените щати и Русия изпратили подкрепления на комитета.

— Пристигнаха неотавна — завърши Андрю. — Няколко големи кораба, истински космически убийци, и известно количество най-модерно оръжие. Професионални убийци.

— Сигурно не се плашат кой знае колко от вас, щом още се опитват да запазят сградите и съоръженията.

— Знам — горчиво и безнадеждно произнесе Андрю. — Те си мислят, че могат просто да ни изтребят и да стъпят отново във владенията си.

— И сте прекъснали връзката с другите градове, които все още са в ръцете на въстаниците?

— И още как! — Беше започнало да го обзема някакво мрачно въодушевление. — Както ти казах, комитетът успя да си върне повечето сектори. Те връхлитат върху водните и въздушните съоръжения и избиват хората, а ако в града все още им оказват съпротива, се оттеглят във въздуха. Повечето от сградите са автономни, но от това задачата им само се улеснява. Градовете — изкриви лице в гримаса Джонс, — са прекалено централизирани. Някои от въстаническите части са си осигурили подземни убежища в целия този хаос. Надяваме се, че са успели да оцелеят.

— А цивилното население?

— Повечето хора бяха на наша страна. Отначало. Точно затова на първо време имахме такива успехи.

— Сигурно мнозина хора са загинали.

— Да.

Хиляди хора бяха мъртви. Избити. Хора, които трябваше да живеят по хиляда години. Баща ми… Може би затворът го беше спасил, но можеше и да е загинал. И нищо чудно да идва и моят ред.

Помолиха ме да произнеса малка реч пред въстаниците от Нов Хюстън, която по-късно щеше да бъде предадена в по-отдалечените зони.

— Когато започна въстанието — каза ми Сюзън Джонс, — членовете на Космическия съюз веднага застанаха на наша страна и разказаха на всички за звездолета. Тази история получи широк отзвук, хората бяха много заинтригувани и въодушевени. Ако ти заявиш, че звездолетът е тръгнал, това ще повдигне бойния дух.

Положението им никак не е блестящо, помислих си. Въпреки това събрах онези няколко души, които бяха помагали на хората на Давидов, и ги убедих да участват в събранието, което трябваше да се проведе във фоайето на главната квартира. Там се беше събрала същата група, в леко разширен състав и малко по-изтощена от преди. Няколко видеокамери бяха насочени към нас. Дадоха ми микрофон и аз започнах:

— Марсианският космически съюз е част от революцията. Той развиваше дейността си извън общото съпротивително движение от четиридесет години насам.

Разказах всичко, което знаех за историята на съюза, без да ме напуска съзнанието, че е твърде странно именно аз да седя тук и да разказвам за това. Описах звездолета и потенциалните му възможности. Събитията от последните два месеца изплуваха живо в паметта ми, пречейки ми да се съсредоточа.

— Когато напуснах Марс на „Ръждивият орел“, аз дори не подозирах за съществуването на Космическия съюз. Не знаех, че има нелегално движение, чиято цел е да свали комитета. Знаех само… — Изведнъж ми стана трудно да намеря нужните думи. — Знаех само, че мразя Комитета и властта му над нашия живот. Когато научих за Космическия съюз, донякъде случайно… — разнесе се одобрителен смях, — реших да му помогна. Същото направиха и тези мои приятели. Сега, след като сме тук, искаме да помогнем и на вас. Радвам се… радвам се, че Комитетът за развитие на Марс не беше тук, за да ни посрещне. — Млъкнах и поех дълбоко дъх. — Надявам се, че той никога повече няма да управлява Марс.

Тук всички се изправиха и започнаха да аплодират. Ръкопляскаха и надаваха приветствени възгласи. Но аз още не бях свършила! Исках да им кажа: „Слушайте, един звездолет е напуснал Слънчевата система!“ Исках да кажа, че напук на всичките ни дребнави, глупави и саморазрушителни свади на тази планета един немощен, но чист порив е успял, че революцията е донякъде отговорна за него и че това е историческо събитие, поразяващо въображението…

Аз обаче не успях да кажа всичко това. Приятелите ми от „Ръждивият орел“ ме заобиколиха, всички тези близки лица, изпълнени с обич, и речта ми свърши дотук. Погледнахме се с някаква непозната досега нежност — сега и занапред всички ние бяхме като едно семейство. Братовчедите на Ной, останали извън ковчега.

Не ни остава много време. Полицейските части проникнаха в града и скоро ще трябва да се евакуираме.

Стоях с Андрю Джонс на ръба на кратера, когато снарядите започнаха да падат върху космодрума на север от града. Експлозиите бяха толкова ярки, че след тях пред очите ни оставаха сини силуети, и вдигаха високи, лениви стълбове от ръждива прах над тромавите грамади на космодрума.

В скафандрите атаката ни се струваше безшумна, въпреки че долавях тътена на експлозиите, твърде силен дори и в редкия марсиански въздух.

— Наш ред е — каза Андрю без видима следа от вълнение. — Най-добре е да слезем под купола.

Тръгнахме към тунела и оттам бързо се спуснахме с ескалатора по склона на кратера. Тъкмо се канехме да влезем в главната квартира, когато куполът се сгромоляса. Предполагам, че полицията вече пет пари не даваше за имуществото — може би Нов Хюстън беше последният град, който все още се държеше от въстаниците, и тя бързаше да приключи по-скоро с него. Видяхме как подножието на купола се пропука и огромни късове от тънкия пластил на похлупака се откъснаха и се разпръснаха, политайки като в забавен кадър към нас. Бързо се озовахме в преддверието на сградата под защитата на затворената входна камера.

Пластиловите късове продължиха да падат около минута. Веднага след това се появиха полицейските части, които се спускаха отгоре с индивидуални ракетни раници. Хора в скафандри заприиждаха отвътре към нашата камера, без да ги е грижа за изтичането на въздуха. Някой тикна в ръцете ни две от онези леки пушки с дълги дула. Преметнахме ги през рамо и излязохме от камерата.

Отгоре продължаваха да се спускат тълпи полицаи в бледочервени скафандри. При този начин на кацане обаче те бяха твърде уязвими. Ярките лъчи на изстрелите прорязваха тъмнорозовото небе, а полицаите им отвръщаха още от въздуха. Но те трябваше да се занимават и с управлението на полета си, затова често падаха и загиваха на място. Не можеха и да се прицелят както трябва. Ние ги разстрелвахме още във въздуха. Натиснах спусъка на пушката си и видях как лъчът разполовява някакъв човек, който летеше надолу и стреляше по мен. Изведнъж тялото се превъртя и ракетите му го запратиха със сила надолу през няколко постройки. Прилоша ми и се отпуснах на земята, проклинайки безспир комитета за тази глупава и разточителна атака. Полесражението се тресеше от викове и ревове. Един лъч проблясна до мен и аз потърсих убежище под козирката на една от сградите, като си мислех, че са я построили тук не за да спира дъждовните капки, а именно тези гадни смъртоносни лъчи. Отново погледнах нагоре. Ако някой лъч докоснеше ракетната раница за повече от секунда, тя експлодираше. Навсякъде се разнасяше слаб пукот като при някаква непристойна карнавална заря. Аз проклинах и ридаех, ударих пушката в стената на сградата, после насочих оръжието си към небето и отново стрелях.

В другия край на града отбраната изнемогваше. Стотици полицаи се спускаха над жилищните райони, прелитайки над кратера откъм нашата посока. После спряха да слизат.

По радиостанцията нечий глас изрече:

— Врагът е в капан в жилищната зона, на северозапад. Върнете се в щаба или на предните постове — пети, шести, седми или девети.

За последния половин час това беше първото изречение, което разбрах. Намерих Андрю и тръгнах с него към главната квартира. Бяха изминали едва три часа след разсъмване, когато двамата се изкачихме по стената на кратера.

В щаба всички си свалихме шлемовете. Андрю имаше свиреп и безумен вид. Останалите се суетяха около някакъв мъж, който се тресеше неудържимо.

След един час, през който се съвземахме и преценявахме обстановката, в централното фоайе се проведе събрание. Сюзън Джонс, която все още беше облечена в сребристия си скафандър, седна до мен.

— Смятаме да евакуираме града.

— И къде ще идем? — попитах тъпо.

— Разработили сме план за подобна извънредна ситуация.

— Добре.

Приближиха се Етел, Сандра и Юрий. Сюзън повиши глас, за да я чуят и те.

— Разбира се, винаги е съществувала вероятността това да се случи. Трябваше да поемем този риск. — Тя сви устни. — Във всеки случай осигурили сме си път за отстъпление в този хаос на север оттук. Тайни селища под земята или в пещери. Всички те са малки и добре изолирани. Откакто започнахме да превземаме градовете, ние ги снабдяваме с продукти и екипировка, които ще са ни нужни, за да ги превърнем в автономни системи.

— Ще ни открият по сателитните снимки — предположих аз.

Тя поклати глава.

— Сушата на Марс е почти толкова, колкото и на Земята. Направо е невероятно колко недостъпни за изследване са формите на релефа. Знам го, защото съм била там. Дори и да снимат всичко, никога няма да им стигнат хората и времето, за да проучат всички фотографии.

— А компютърното сканиране?…

— Може да улови само обичайните форми. Нашите са маскирани и скрити. Ще им се наложи да прегледат на живо всички снимки и пак няма да ни открият. Марс е прекалено голям, а пътищата за отстъпление — твърде добре маскирани. И така, имаме си тайно убежище, което ни чака.

— Другият избор — продължи тя, като се вглеждаше в лицата ни, — е да се разтворите в градското население и да си давате вид, че сте неутрални и през цялото време сте се крили. Няма да бъде лесно, но ние сме заложили в градския регистър данните на множество несъществуващи лица, така че можете да приемете нечия самоличност.

После един висок слаб мъж призова към внимание и Сюзън се присъедини към него.

— Засега спряхме настъплението на полицията — каза той, — но, както знаете, условията на живот в града са ненормални. Още щом се стъмни, ще се разпръснем и или ще се евакуираме, или ще се смесим с населението. Полевите коли, скрити в Копиевидния каньон, ще ни откарат на север. Там ще започнем революцията отново.

Човекът изглеждаше уморен и разочарован.

— Всички знаете, че това е единствената ни възможност. Най-доброто, което можем да направим в този момент, е да укрепим предните постове. Да, така се обърнаха нещата. Опасявам се, че губим контрола в Космоса. И че сме един от последните градове, които все още се държат.

Тук той полугласно се посъветва нещо със Сюзън.

— Онези от вас, които предпочитат да останат в града, могат да използват някои квартири недалеч оттук, в които все още има въздух. Можем да ви снабдим с фалшиви документи, на които трябва само да се залепят снимките и да се снемат отпечатъци от пръстите.

Той започна да си шепне нещо с онези около него. Джинджър Симс се присъедини към нас. Хората в стаята, четиридесет или петдесет на брой, започнаха да разговарят помежду си.

— Добре. Починете си, докато се стъмни. Засега това е всичко.

Такива ми ти работи. Етел и Юрий са в съседната стая и спорят как да постъпят. Аз обаче дори не се замислям. Тръгвам към хаоса. Странно, но тази ситуация ми напомня за звездолета — сякаш в крайна сметка съм решила да замина… затворена в малка подземна колония, където без съмнение ще трябва да работим с всички сили, за да създадем животоподдържаща система. И все пак още сме на Марс и още се противопоставяме на комитета. Така че аз получих това, което ми трябваше. Доволна съм.

Остава още малко време. Прекалено нервна съм, за да почивам, затова повече от час пиша. Скоро ще заминем. Всичките ми приятели от „Ръждивият орел“ тръгват с нас — Етел и Юрий току-що го решиха. Мисля си за звездолета, който се отдалечава от всичко това… мисля си за баща ми. Мислите ми са трескави и объркани, трудно ми е да пиша смислено.

Полицията ще тръгне по следите ни в онзи лабиринт. Комитетът ще иска да помете всяка следа от съпротива. И все пак това желание недвусмислено доказва, че ще успеем. Не сме дошли на тази червена планета, за да повторим всички печални грешки на историята, не! Дори ако действията ни до този момент говорят за обратното. Марсианците искат да бъдат свободни, истински свободни.

Андрю ми каза, че ще пътувам в една кола с него. Сестра му и моите другари ще тръгнат с нас. Бягството тази вечер ще бъде най-опасната част от пътуването. Имам чувството, че всичко ще бъде точно както го сънувах — там, на звездолета, в астероидния пояс: аз вечно ще тичам по червения пясък на Марс, до края на живота си. Само че в реалния свят щяха наистина да ме гонят.